Чу потока, още преди да го бе видяла. Прост, мелодичен звук, който подхождаше на сенчестите дървета. Бенет стигна до него и обърна на юг. Половин километър яздиха мълчаливо покрай брега.
Потокът се извиваше и лъкатушеше, после се разшири на едно място, където над него се надвесваха три върби. Бенет спря и скочи от седлото.
— Какво прекрасно място. — Тя дръпна юздите, но откри, че нямаше достатъчно смелост да слезе. — Всеки път, когато си помисля, че съм видяла най-красивото място в Кордина, намирам друго. Често ли идваш тук?
— Не достатъчно често. — Той завърза коня си и се приближи към нея. Без да казва нищо, й протегна ръка.
Това бе шансът, който снощи бе отказал да й даде. Може би й го даваше сега, защото знаеше, че решението вече бе взето. Хана вплете пръсти в неговите, задържа ги за момент, после скочи. Мълчанието се проточи, докато завързваше коня си до неговия.
— Дойдох тук, когато майка ми умря. — Не знаеше защо му се струва толкова важно да й го каже. — Не толкова за да скърбя, а защото тя обичаше такива места. Виждаш ли малките бели цветя край брега? — Отново я хвана за ръка и я поведе към потока. — Наричаше ги ангелски крила. Сигурно имат някакво сложно латинско име, ала ангелски крила ми изглежда достатъчно добро. — Наведе се и откъсна едно. Бе не по-голямо от палеца му, с тънки венчелистчета и мъничко синьо кръгче в средата. — Всяко лято, преди да замина в Оксфорд, идвах тук. Не знам защо, но така ми беше по-лесно да замина. — Затъкна цветето в косите й. — Когато бях малък, мислех, че тук живеят феите. Търсех ги в детелините и под гъбите.
Хана се усмихна и го докосна по бузата.
— Намери ли някоя?
— Не. — Вдигна ръката й и притисна устни към дланта й. — Ала мисля, че още са тук. Затова мястото е вълшебно. И затова искам да правя любов с теб тук.
Когато се отпуснаха на тревата, устните им все още бяха на сантиметри едни от други. Останаха на един дъх разстояние, когато започнаха да се събличат. Коленичили, разкопчаваха копчетата, смъкваха дрехите и слънцето играеше върху кожата им. Устните им се докоснаха, после се притиснаха.
Бенет не искаше да спре връхлетялото го желание, напиращата сила. След секунди вече се търкаляха по тревата. Галеше я навсякъде, търсеше, намираше, изследваше, докато стоновете й затрептяха в устните му. Не можеше да се пребори с нуждата да я вземе бързо, яростно, особено след като пръстите й вече дърпаха ципа на джинсите му.
Изчакаха само докато паднаха всички бариери, после се съединиха в бясно препускане, докато и двамата се наситиха.
Тя лежеше гола на тревата и гледаше светлината, която се процеждаше между листата. Предния път бе лунна светлина и Хана изпитваше гняв, срам, екстаз и отново срам. Сега, под слънчевата светлина, вече не усещаше срам.
Това, което бе между тях, за кратко можеше да е като между мъж и жена. Утре отново щяха да са принц и агентка.
— За какво мислиш?
Хана успя да се усмихне и да обърне глава към него.
— Че това място е много красиво.
Преди бе искал да я доведе тук. Бе си го представял. Как бавно, търпеливо ще й покаже удоволствието от страстта. Отърси се от настроението и я привлече по-близо. Това бе различен ден и различна жена.
— Достатъчно ли ти е топло?
— Да. Но аз… — Тя замълча. Знаеше, че звучи глупаво.
— Какво?
— Ами, аз никога… — Как да го изрази? — Никога досега не съм лежала гола на тревата под слънцето.
Той се засмя, без дори да осъзнава, че тонът и чувството зад него идваха от жената, която най-напред бе познал.
— Животът винаги трябва да включва нови усещания.
— Сигурна съм, че си се озовавал гол на всякакви необичайни места.
Сухият й глас му достави удоволствие. Бенет се претърколи, притисна устни към нейните и после се отдръпна само за да я погледне. Косите й бяха разпилени по тъмната трева. Малкото бяло цветче бе заплетено в тях, сякаш бе пораснало там. Сенките под очите я караха да изглежда едновременно разгулна и крехка, като девица след първата си нощ като жена.
Така си я бе представял някога, така някога я бе искал, така я бе обичал.
— Толкова си красива.
Хана се усмихна. Достатъчно се бе успокоила, за да се развесели.
— Е, точно красива никога не съм била.
Той очерта с пръст скулата й.
— Колко си ненаблюдателна, Хана. Или глупава. Това, че се опитваш да се правиш по-малко привлекателна, не променя истината. Безупречна кожа. — Обходи я с устни, сякаш да я опита. — Тези нежни черти, които карат мъжа да се чуди дали си от плът и кръв, или от стъкло. Тези спокойни, интелигентни очи, които ме побъркваха, докато се чудех как биха могли да потъмнеят и да се замъглят, ако намеря правилния начин да те докосна. А устните… — Потърка ги с пръст. — Толкова меки, толкова щедри. — Наведе глава, ала само обрисува формата им с върха на езика си. — Помниш ли първия път, когато те целунах?