— Рийв ви има доверие.
— Мога да ви обещая, че не се лъже в мен. Ваше Височество. — Хана почти се отпусна. Нямаше да говорят за Бенет, а за Дебок.
— Защо се съгласихте да поемете тази задача?
Тя вдигна вежди, защото въпросът изглеждаше толкова лесен и с толкова лесен отговор.
— Помолиха ме.
— И имахте правото да откажете?
— Да, сър. В такива случаи агентът винаги има избор.
А принцът нямаше избор. Той разбираше разликата и въпреки това не й завиждаше.
— Приели сте задачата, защото началниците ви са искали това от вас.
— Да, и защото това, което прави тук Дебок, е засягало и може да продължи да засяга моята страна и останалата част на Европа. Един терорист може да си мени кожата, но си остава терорист. Англия иска ръцете на Дебок да са здраво вързани.
— Първото ви съображение е вашата страна.
— Винаги е било така.
Арманд отново кимна. Знаеше, че това може да носи и радост, и нещастие.
— Защо избрахте тази професия? Защото търсехте приключения ли?
Сега Хана напълно се отпусна и се засмя. В този момент Арманд видя какво бе пленило сина му.
— Моля за извинение, сър, аз разбирам, че думата „шпионин“ събужда всякакви романтични образи — мъгливи докове, парижки алеи, никелирани револвери и бързи коли. Всъщност работата е доста скучна. През последните две години съм прекарала повече време на компютри и телефони, отколкото една средна секретарка.
— Няма да отречете, че има и опасности.
— Няма — въздъхна тя. — Ала зад всеки час на опасност стои година работа с документи и подготовка. Колкото до Дебок, Рийв, Малъри и МОС са проработили този план стъпка по стъпка.
— Но накрая все пак ще бъдете сама.
— Това ми е работата. И аз я върша добре.
— За това не се съмнявам. При нормални обстоятелства бих се безпокоил по-малко.
— Ваше Височество, уверявам ви, че се прави всичко, което може да се направи.
Той разбираше това, както разбираше и че за момента ръцете му бяха вързани.
— А ако се допусне грешка, как ще утеша сина си?
Хана сплете пръсти.
— Знам, уверявам ви, че каквото и да се случи, Дебок ще бъде наказан…
— Сега не говоря за Дебок, а за вас и Бенет. — Той вдигна ръка да я спре. — Рядко ми се случва да мога да говоря само като баща. Моля ви да ми позволите този лукс сега, тук в тази стая.
Тя пое въздух и се опита да се изрази ясно:
— Знам, че Бенет е ядосан и разстроен, защото не му бяха казани причините, поради които съм тук. Мисля, че той чувства известна отговорност към мен, защото съм тук, за да защитавам неговото семейство.
— Бенет е влюбен във вас.
— Не. — Отново я обзе паника, заедно със срама и с отчаяното желание това да бе вярно. — Тоест, той така мислеше, когато вярваше, че съм… По едно време започна да изпитва определена симпатия, ала когато разбра коя… Каква съм аз, това се промени.
Арманд опря ръце на облегалките на фотьойла си.
— Скъпа моя, вие по-наясно ли сте с чувствата си към него?
Хана вдигна поглед. Тъмните очи, които я наблюдаваха, бяха по-нежни, отколкото някога ги бе виждала. Твърди, да, той можеше да бъде твърд. Но сега тя разбираше защо семейството му и страната му го обичаха и му вярваха.
— Мога ли да разчитам на вашата дискретност, сър?
— Имате я, разбира се.
— Обичам го повече, отколкото някога съм обичала някого или нещо. Ако можех да променя нещата, бих се върнала назад, за да бъда това, което Бенет мислеше, че съм, и само това. Кълна ви се, че бих го сторила. — Нямаше сълзи. Вече ги бе проляла и се бе заклела повече да не го прави. Вместо това сведе поглед към ръцете си. — Разбира се, не мога.
— Да, ние не можем да променим това, което сме. Когато обичаме и обичаме дълбоко, можем да приемем много неща. Сърцето на Бенет е много щедро.
— Знам. Обещавам ви, няма да го нараня отново.
Устните му трепнаха. Тя бе толкова млада, толкова храбра.
— Не ме е страх от това. Когато всичко свърши, ще ви помоля да останете в Кордина още няколко дни.
— Ваше Височество, мисля, че ще е най-добре незабавно да се върна в Англия.
— Ние желаем да останете — повтори той и вече не говореше като баща. Стана и й протегна ръка. — Може да искате да си починете преди вечерята.
Оставена без избор, Хана стана и направи реверанс.
— Благодаря ви, Ваше Височество.
Вечерята бе дълга и официална. Представиха Хана на държавния министър и съпругата му, на един германски бизнесмен, който се интересуваше от корабоплаване, и на една стара французойка, коя го имаше някаква далечна връзка с Бисетови и бе дошла и Кордина за празниците.
Французойката говореше с прегракнал шепот, който караше Хана да се напряга да я чуе, за да може възпитано да й отговаря. Германецът говореше високо и отсечено и очевидно бе много доволен, че бе поканен в кралския дворец. Хана изпита благодарност, когато се оказа, че той бе настанен от другата страна на масата и нямаше нужда да говори пряко с него.