Бенет изобщо го нямаше. След късната среща на Управителния съвет на музея трябваше да отиде направо на вечеря на Клуба по конен спорт. Хана се опитваше да не забравя, че с Клод има още двама телохранители, които цяла вечер ще дразнят и пазят Бенет.
Когато французойката отново изсъска нещо в ухото й, Хана успя да помисли само какъв късмет имаше Бенет.
От другата страна на масата Ив пиеше газирана вода и слушаше с привиден интерес историите, които германецът разказваше за своя бизнес. Само когато се обърна да си вземе лъжичката за десерта, очите й срещнаха погледа на Хана достатъчно за дълго, за да се види смехът в тях. Докато отговаряше тихо и любезно на някакъв въпрос, тя бързо завъртя очи с жест, който казваше всичко. После отново се усмихваше на германеца и го караше да се чувства очарователен.
Хана трябваше да вдигне чаша, за да прикрие усмивката си. Кралските особи, в края на краищата, бяха също хора. Не същите, не обикновени, ала хора. Детето, което Ив носеше, можеше един ден да управлява страната, но то също щеше да се смее и да плаче, да чувства и да мечтае.
Тя самата обичаше принц. Хана взе лъжичката и започна да рови в елегантната фантазия от шоколад и сметана. Бе дала сърцето си на мъж, който бе вторият наследник на един от малкото останали тронове в Европа. След няколко дни бе много вероятно да даде и живота си за него.
Това бе истината, мислеше тя, докато жената до нея продължаваше да бърбори. Може да бе започнало като дълг, към страната й и към организацията, която бе избрала, но накрая всичко, което нравеше, бе а Бенет.
Никога нямаше да може да му го каже, както не можеше да го каже днес следобед на баща му. Ако признаеше пред някой висшестоящ какво чувства, най-вероятно щяха да я изхвърлят, въпреки всичките планове, въпреки всичкото време, което щеше да се изгуби.
Затова нямаше да казва нищо, само щеше да чувства. А като чувстваше това, което чувстваше, щеше да се погрижи с Дебок да бъде свършено, стига да доживееше… И тогава, призна си Хана, щеше да се наложи да избира между капитанската си длъжност и уволнението. Вече и дума нямаше да може да става за оперативна работа. Не вярваше, че някога ще успее отново да приеме позата на смирената непретенциозна лейди Хана. Не и след като обичаше и бе обичана от принц.
Стана почти полунощ, преди да може любезно да се извини и да си тръгне. Хана се колебаеше между една гореща вана и бърза забрава в леглото. Ив настояваше следващия ден да се върнат в Центъра, така че тя нямаше друг избор, освен да отиде с нея. Дали съобщението щеше да дойде следващия ден, или Дебок щеше да я кара да чака до последния момент?
Бе стигнала до средата на стаята, когато усети предупредителните сигнали да пулсират в основата на врата й. В стаята нямаше никой. Един бърз поглед наоколо й показа, че нищо не бе пипнато. И все пак…
Хана предпазливо направи крачка назад и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Извади пистолета си. Приглушената светлина бе откъм гърба й. Тя бавно тръгна към съседната стая. Вратата бе леко отворена, ала може би някоя от камериерките я бе оставила така. Безшумно прекоси килима. С една ръка натисна вратата, така че тя се отвори бавно и без звук.
Нямаше нищо — нищо, освен подреденият хол, който ухаеше на свежите гардении във вазата.
Значи е била камериерката, помисли Хана и постепенно се успокои. Някоя от тях бе оставила свежи цветя във вазата в хола и…
В този момент чу звук, шумолене на плат в плат, и отново замръзна. Стиснала пистолета здраво в ръката си, се плъзна покрай стената и влезе в стаята.
Малкото канапе бе обърнато с гръб към вратата, така че не го видя, преди да влезе в стаята. Бенет бе проснат на него, с развързана и увиснала вратовръзка, събути обувки и лице, заровено в синята кадифена възглавница.
Тя изруга тихо и свали пистолета си. Той изглеждаше изтощен и съвсем у дома си, помисли Хана и вдигна вежди. Първият й порив бе да наметне върху него едно одеяло, но у нея все още имаше достатъчно от благоприличната лейди Хана, за да съобрази, че Бенет Кордински не можеше да бъде намерен задрямал в нейния хол. Наведе се над него и се сети, че още държи пистолета.
Почти любопитно го обърна в ръката си. Приличаше на играчка, ала тя вече бе доказала, че бе смъртоносен. Част от работата й, помисли Хана. Част от живота й. И все пак знаеше, че тази част Бенет не би приел. Върна се в спалнята си да го прибере. Трябваше да го събуди и да го отпрати да си върви по пътя, но нямаше нужда да държи под ръка физически спомен за техните различия.