Разкопча и разтвори ризата му. Роклята й се смъкна, откривайки отдолу дантела с цвят на мед. Пръстите на Бенет играеха с нея, докато той поглъщаше контрастите и удоволствията, от които бе изтъкана нетната Хана. Измъкна фибите от косите й и те се разпиляха върху нейните и неговите рамене. Ароматът им бе също толкова лек и неуловим, колкото и на кожата й. Нейната магия й бе вродена, не идваше от шишенца и бурканчета.
Свежа, истинска, негова. Побъркан от нея, Бенет смъкна роклята надолу по тялото й и я остави да падне на килима.
И пръстите му се спряха в кинжала, привързан към бедрото й.
Тя си спомни за оръжието в момента, в който той го откри, и замръзна. Страстта охладня толкова бързо, че потрепери. Когато се отдръпна, Бенет не я спря.
— Бенет, съжалявам. — Бе забравила, че не може да има никакви извинения, никакви съжаления. Очите му бяха приковани към нейните. Тъй като нямаше нищо, което да каже, никакъв начин да премахне бариерата, Хана потъна в мълчание.
Косите й бяха водопад от меднозлатисти вълни, падащи върху раменете й и върху коприната, която повтаряше цвета им. Очите й, тъмни, наситено зелени, сега бяха сериозни и чакаха той да заговори. Или да си тръгне.
Докато се бореше с първоначално надигналия се гняв, Бенет плъзна поглед по нея — млечнобялата кожа, нежните извивки, тънката коприна. Тя бе такава, каквато си бе повярвала, че не е — красива, зашеметяваща, желана. Върху едно от дългите й стройни бедра с тънка кожена каишка бе привързан нож, който напомняше за тъмни улици и задимени барове. Без да каже дума, той посегна към него. Хана машинално хвана китката му.
— Бенет…
— Мълчи. — Гласът му бе студен и безизразен като очите му. Тя отпусна пръсти. Той бавно измъкна кинжала от ножницата. Бе затоплен от кожата й, толкова малък, че се побираше в дланта му. Докато натисна копчето и тънкото смъртоносно острие изскочи безшумно. То улови светлината на лампите и заблестя със сребърен блясък.
Хана го носеше винаги със себе си, помисли Бенет. Искаше му се да я попита дали някога го бе използвала, но част от него знаеше, че бе най-добре засега да запази въпроса за себе си. Ножът изобщо не тежеше, ала лежеше тежко в ръката му.
— Защо ти трябва в двореца?
Тя вдигна падналата от рамото си презрамка и потърка кожата, която ставаше все по-студена.
— Чакам съобщение от Дебок. Не знам кога и къде ще го получа. Понеже може да трябва да се отзова незабавно, най-добре е да бъда подготвена.
— Какво съобщение?
— Мисля, че би трябвало да попиташ…
— Питам теб. — В гласа му прозвучаха заповеднически нотки, които той използваше рядко, ала ефективно. — Какво съобщение, Хана?
Тя вдигна колене към гърдите си, обгърна ги с ръце и му каза всичко. Вече не можеше да има възражения, напомни си Хана. Бенет и без това знаеше прекалено много.
— Значи жертваме част от източното крило. Камуфлаж. — Той огъна ножа под лампата. Знаеше, без никакво съмнение, че можеше да го забие в сърцето на Дебок.
— Колкото по-истинско изглежда, толкова по-лесно ще бъде убеден Дебок. Той няма да се раздели с пет милиона долара, преди да е сигурен, че Кордина е оставена без наследник.
— Иска да избие децата — промълви Бенет. — Дори нероденото дете на Ив. И за какво? Заради отмъщение, власт, пари?
— И заради трите. Ще отмъсти на баща ти, силата му ще нарасне заради хаоса, а оттам ще дойдат и парите. Това, което този път ще го провали, е алчността му. Обещавам ти го.
Страстта в гласа й го накара отново да я погледне. Очите й бяха широко отворени и сухи, ала чувствата извираха от тях. За да защити неговото семейство, помисли той и стисна дръжката на кинжала. Да защити себе си. Също така внезапно, както се бе влюбил, Бенет проумя пълната истина. Нямаше значение какво прави тя, нямаше значение какво използва, стига да беше в безопасност.
Натисна копчето и прибра острието. Той сам щеше да се погрижи за това. Остави ножа настрани и протегна ръка да разкопчае каишката от бедрото й. Кожата й бе станала студена, откри Бенет, въпреки че в стаята бе топло. В него отново се надигна някакво чувство, което той разпозна като нужда да я защитава. Хана не помръдна, не каза нищо и съвсем леко трепна, когато Бенет се изправи. Очакваше да я отхвърли, да се откаже от нея, да я остави.
Вдигна я на ръце и усети и изненадата, и съмнението й.
— Би трябвало повече да ми вярваш, Хана — каза тихо.