Лодката, закотвена близо до брега, приличаше на малка, скъпа яхта за удоволствия. Няколко пъти през деня на палубата й се бе появявала тъмнокосата жена, която се печеше на слънце и четеше. От време на време при нея излизаше един мъж, млад, гол до кръста, загорял. Те пиеха вино, прегръщаха се, спяха. Наблюдателите от „Непобедими“ наблюдаваха яхтата и се обзалагаха дали двамата влюбени ще правят секс под открито небе. Останаха разочаровани.
Под палубата МОС имаше всичко, от телевизионни монитори до гранатомети. Осем мъже и три жени се бяха наблъскали в тясната каюта и чакаха.
Бенет се бе затворил в каютата един час преди зазоряване. През последните три часа не бе поглъщал нищо, освен кафе. Бе гледал през монитора, докато очите му се замъглиха. Нито веднъж Дебок не се появи във фокуса на обектива. Той искаше да го види. За Бога, искаше да гледа в тези очи, когато капанът щраква. Ала нещо повече, много повече, искаше да чуе по високоговорителя, че всичко е свършило и Хана е в безопасност.
— Макджий е на борда — оповести човекът със слушалките и продължи да пуши. Секунди по-късно Рийв се вмъкна във вече претъпканата каюта. Бе облечен в черно от глава до пети. Дори лицето и ръцете му бяха намазани с черно. Той смъкна моряшката си шапка и я хвърли настрани.
— Първият етап е приключил. — Кимна към Бенет. — Отвън изглежда, че източното крило е опустошено. МОС направи голямо представление.
— Семейството? — попита Бенет и погледна обратно към монитора.
— В безопасност е.
Той посегна към горчивото изстиващо кафе до него.
— Хана?
— До няколко минути трябва да се получи съобщение. Някои от най-добрите ни хора са на пристанището за подсигуряване.
Бенет му хвърли един дълъг поглед. Бе искал да бъде на пристанището, колкото бе възможно по-близо. Бе се сблъскал с каменната стена на баща си, Рийв и Малъри и в края на краищата трябваше да отстъпи. Ако го забележеха, цялата операция щеше да се провали.
Сега бе само Хана, помисли той, само Хана, която рискуваше всичко.
— Дебок не е забелязван цял ден.
— Тук е. — Рийв запали цигара и се подготви да чака. — Той няма да иска тази вечер да е много далеч.
— Контакт. — Агентът със слушалките вдигна ръка. — Тя влезе в контакт.
Вятърът, който духаше от морето, бе прохладен, а нощта бе ясна. Хана позна мъжа, с когото се бе срещнала в задимения малък бар. Той дойде сам и с празни ръце.
— Мадмоазел.
— Моята част от сделката е изпълнена, мосю. Носите ли отплатата?
— Прекрасна нощ за разходка по море.
Яхтата. Тя усети тръпка на притеснение и възбуда.
— Вие разбирате, че аз вече не съм в положение да се върна в Кордина.
— Това е ясно. — Той посочи към малката моторна лодка. — Вашите нужди ще бъдат удовлетворени.
Както и преди, Хана имаше избор. Още сега можеше да извади оръжието си и да го хване на мушка. Ако имаше късмет, той щеше да изтъргува собствената си свобода срещу свободата на Дебок. Но тя не можеше да остави сигурността на Бенет на късмета. Без да каже дума, се качи в лодката и седна.
Сега животът й бе в собствените й ръце, помисли Хана и ги сплете. Както и да се обърнеше нощта, Дебок щеше да бъде разбит.
Мъжът, който я придружаваше, повече не се обади, ала погледът му шареше по тъмната вода. Сега всички чакаха и наблюдаваха. Тъй като нощта бе ясна, бялата яхта на Дебок се открояваше на фона на морето. Тя видя на палубата трима мъже, Рикардо и още двама. Рикардо бе този, който й помогна да се качи на яхтата.
— Лейди Хана, толкова ми е приятно да ви видя отново.
Имаше нещо в очите му, нещо самодоволно и самоуверено. Тя разбра, сякаш бе опрял нож в гърлото й, че не се предвижда да напусне „Непобедими“. Когато заговори, гласът й бе студен и спокоен, и се надяваше, че ясно се чува през водата:
— Благодаря, Рикардо. Надявам се, че това няма да отнеме дълго време. Принудена съм да призная, че не се чувствам спокойно в кордински води.
— След един час отплаваме.
— Накъде?
— Към по-приятен климат. Радиото съобщи за смъртта на няколко члена на кралското семейство. Принц Арманд скърби в усамотение.
— Разбира се. Кордина е оставена без сърцето си и без наследник. Информиран ли е мосю Дебок?
— Той ви очаква и каютата си. — Рикардо протегна ръка за чантата й.
— Винаги ли се претърсват служителите, Рикардо?
— Можем да си спестим това, лейди Хана, ако ми позволите да взема вашите оръжия. — Той измъкна пистолета й и го пъхна в джоба си. — А ножа ви?
Хана сви рамене и вдигна полата до бедрата си. Видя как погледът на Рикардо се плъзна по тях, докато измъкваше ножа. Натисна копчето и острието изскочи. От двете й страни прещракаха пистолети.