Хана отвори пликчето и със затворени очи вдъхна миризмата.
— Не е ли чудесно? Сега вече имам чувството, че е Коледа.
— Ако Кордина може да бъде достатъчно дом, може би ще останеш.
Тя отвори очи и бързо сведе поглед към пликчето.
— Имам заповед да се върна в края на седмицата.
— Заповед. — Бенет посегна към нея, после се отказа. — Длъжността ти в МОС е важна за теб. — В гласа му прозвуча следа от негодувание. — Чух, че са те повишили.
— Капитан. — Хана прехапа устни. — През повечето време ще работя зад бюро. Ще давам заповеди. — Успя да се усмихне.
— Замисляла ли си се някога да се откажеш?
— Да се откажа?
Този неразбиращ, озадачен поглед го разтревожи. Бе ли възможно тя да не мисли за нищо освен за дълга си към организацията?
— Ако имаш нещо, с което да го замениш. Вълнението ли те привлича? — Улови в длани лицето й и го обърна към светлината, така че белезите, които й бе оставил Дебок, се видяха в сенките.
— Просто това ми е работата. — Хана пое въздух. — Бенет, ние така и не сме говорили за това, което се случи на яхтата. Не съм ти благодарила, задето спаси живота ми. Сигурно защото съм свикнала сама да се грижа за себе си.
— Бих го убил дори само заради това — промълви той и докосна белега на бузата й. Тя понечи да отстъпи назад, но погледът му я спря. — Не се отдръпвай от мен. Не съм говорил досега, защото Франко настояваше да не те безпокоим. Ала сега, по дяволите, ще го кажа. — Приближи се, за да може Хана да почувства безпокойството му, едва сдържания гняв. — Трябваше да седя и да чакам и да слушам как ти се оправяш с онзи човек. Трябваше да си стоя на мястото, безпомощен, докато ти беше сама с него. И когато нахлух в онази каюта и го видях с насочен към главата ти пистолет, за един отвратителен момент си представих на какво би приличал животът, ако ти не си в него. Така че не се отдръпвай от мен, Хана.
— Няма. — Тя успокои дишането си и сложи ръка върху неговата. — Всичко свърши, Бенет. Най-доброто за всички е да го забравим. Кордина е в безопасност. Твоето семейство е в безопасност. Аз също.
— Няма да приема да рискуваш отново живота си заради когото и да било.
— Бенет…
— Няма. — Той улови косите й в ръце и я целуна, но този път със сила и ярост, които я оставиха без дъх. Овладя се, като си напомни, че има план и смята да го доведе докрай. — Ще опиташ ли тези кестени, или само ще седиш и ще ги миришеш?
— Какво? — Бе стиснала здраво пликчето. Преглътна и отново го отвори. — Сигурна съм, че са чудесни — започна Хана, усетила, че ще запелтечи. — Толкова мило от твоя страна да… — Замълча, когато бръкна вътре и напипа малка кутийка. Изненадано я извади.
— Това е американска традиция. Кутийка със захаросани пуканки вътре с награда. Прииска ми се да ти дам коледния подарък по-рано.
— Винаги съм била твърда да чакам до коледната сутрин.
— Мога да го кажа като заповед. — Бенет отново докосна бузата й. — Бих предпочел да не го правя.
— Е, след като е Коледен бал… — Тя вдигна капачето и за пръв път през живота си усети, че е на път да припадне.
— Беше на баба ми. Трябваше да го преправя, ала за мен означаваше повече да ти дам точно това, отколкото да избера друг от бижутериен магазин. — Докосна косите й, само с върховете на пръстите си. — Тя беше англичанка, като теб.
Пръстенът бе с изумруд, ярък, великолепен, още по-блестящ от диамантите, които го обкръжаваха. Само като го гледаше, и й се завиваше свят.
— Бенет, не мога да приема нещо такова. То принадлежи на вашето семейство.
— Недей да бъдеш дебелоглава. — Той взе пликчето от нея и го остави на парапета. Миризмата на кестени се смеси с летния аромат на рози. — Много добре знаеш, че те моля да се омъжиш за мен.
— Ти… Ти се увличаш — заяви Хана и този път наистина отстъпи крачка назад. — Това е заради всичко, което се случи. Ти не мислиш разумно.
— Умът ми никога не е бил по-ясен. — Взе от нея кутийката, извади пръстена и хвърли обвивката настрана. — Тогава ще го направим по моя начин. — Хвана ръката й и надяна пръстена. — Сега мога да те завлека вътре и да оповестя нашия годеж… Или първо можем да поговорим разумно.
— Разумно. — Как така едновременно й се искаше да се смее и да плаче? — Бенет, ти си всичко друго, но не и разумен.
— Обичам те… Нека тогава да е неразумно. — Привлече я в прегръдките си и покри устните й със своите. Усещаше как сърцето й се блъска, чуваше как дъхът й трепери, вкусваше и желанието, и страха й. — Няма да те пусна да си отидеш, Хана, нито сега, нито утре, нито никога. Ще трябва вместо капитан да станеш принцеса. Повярвай ми, това може да бъде не по-малко изтощително.