От малка мразеше да я стряскат. Принц Рейнджър го знаеше и с удоволствие използваше всяка възможност да я изплаши — изскачаше иззад вратите, спотайваше се край стълбищата и изведнъж я хващаше за полата. Последния път, когато го беше видяла, той надменно й беше обяснил, че вече е твърде голям за подобни глупости и сега си има по-приятни занимания за вършене.
Много лошо. От време на време лудориите на момчето Рейнджър я забавляваха, но превзетият младеж я дразнеше.
Колко жалко, че Арну и завръщането й в Бомонтен я наведоха на мисли за принца. Смъртта му в ръцете на революционерите й напомни за нейна възможна участ. Една кралска особа бе длъжна да запази присъствие на духа пред лицето на бедата, но треперенето на Сорша издаваше собственото й малодушие. Докато Арну се дотътри до входа на оранжерията, отвори вратата и се добере до нея, тя вече беше успяла да си внуши, че е негодна да управлява.
— Бонжур, мадмоазел, топличко е вътре. — Арну огледа стъклената къщичка. — Миризмата ми харесва, обаче е влажно.
Този човек успяваше да изтъкне онова, което ще ти избоде очите. Сорша пак му се ядоса.
— Все пак това е оранжерия.
— Ти заета ли си? — Арну нерешително пристъпи напред.
— Да, както много добре виждаш. — Тя се усмихна злостно и хвърли изкорененото растение в една кутия. — Събирам валериана. Сестра Ребека суши корените за лекарство против безсъние.
— О! — Арну се втренчи в растението. — И това малко нещо ще подейства?
— То е невероятно мощно средство, ако знаеш как да го приложиш.
— О! — повтори Арну. — Имам един въпрос. — Той сниши гласа си до шепот. — Винаги ли е толкова страшно тука?
— Тука? — объркано примигна Сорша. — В метоха?
— Уи. Огньове, подземни дупки, барут — не ми харесват тия нещица. — Здравото око на Арну се беше окръглило. — Ти не знаеш много за истинския живот, обаче мога да ти кажа: някой копае гроб някому.
— Нищо чудно — хладно отвърна Сорша.
— С две думи, не ми се стои тука. — Той размърда неловко рамене. — Чудя се дали някой няма да ми забие нож в гърба. Чудех се — кога ще мога да си тръгна?
Ама че страхливец! Сорша презираше такива хора… презираше себе си.
— Питай майка Брижет, не мен.
— Много е строга. Плаша се от нея.
— Искаш ли да я питам вместо теб? — Смрачаваше се много бързо, но с Арну до себе си Сорша се чувстваше направо смела.
— Искам, ами. Толкова свободно си разговаряте двенките.
— Тя е много мила жена — увери го Сорша, но той не изглеждаше убеден.
— Кога ще мога да си замина?
— Майка Брижет ще издигне знамето като съобщение за мистър Макларън. Утре или вдругиден, когато пристигне…
— Много време е, не мога да чакам дотогава. Тоя, дето е подпалил стаята ти, ще удари отново. Нещо лошо ще се случи. Страх ме е. — Гласът на Арну затрепери и той започна да бръщолеви все по-бързо. — Имам си лодката…
— И откога лодката стана твоя? — Подозренията й моментално се събудиха.
— Ама нали ти я измъкна за мене! — Той намръщи вежди, сякаш тя не успяваше да проумее очевидното.
Сорша се опусна. Каква глупачка е — да се притеснява от тази проста душа!
— Утре заран мога да потегля за сушата. Ако се хвана здравата за греблата, след час-два съм там. И после дим да ме няма. Ще се върна в Бургундия, където хората се познават и не си правят лоши неща един на друг. Шантаво — да сипеш барут, да трепеш монахини.
— Бургундия… — Франция. Трябваше да стигне до Франция. — Дотам има много път.
— Ще прекося Шотландия и ще се кача на някой кораб.
— Ще прекосиш Шотландия? — Чуден човек! Говореше за това, все едно се канеше да отиде на разходка в гората. — И как?
— Пеша. Когато мога, ще се качвам на някоя каруца, фермерите редовно ходят на пазар и нямат нищо против да ме повозят.
— А не те ли е страх от разбойници? — притисна го Сорша. Арну разпери широко ръчища.
— Нямам си нищо. Защо да се страхувам?
Да, поведението му, дрехите му говореха за очевидна бедност. Сестра Маргарет се беше разровила хубаво в манастирските ракли и намери кафяви панталони с кръпки на колената, обаче не можа да открие нищо, което да стане на огромните му плещи. Ето защо беше скърпила туника от здравия вълнен плат на едно старо одеяло. Всички сестри се изредиха да плетат чифт черни чорапи, достатъчно големи, за да покрият пищялките му. Сестра Маргарет беше настояла да смени превръзката на лицето му. Налъмите допълваха картинката: един як селянин.
Як… Арну беше едър, силен, с дълги ръце — никой нормален разбойник не би нападнал такъв мъжага без пистолет или подкрепа от шайката си, но дори и тогава Арну би им се опънал. Размерите му вероятно допринасяха за неговата сигурност повече, отколкото бедността му.