— Ама не искам да си вървя сам. — Той въздъхна и запристъпва от крак на крак. — Обичам да си приказвам и ми е мъчно, като няма кой да ме слуша.
Вече беше мръкнало. Сорша трябваше да се прибира в метоха. Вместо това тя вяло стискаше лопатката в ръка и се чудеше кога в мозъка й се е промъкнала идеята да отпътува с Арну.
— Можеш да дойдеш с мен. — Гласът му беше толкова нежен, толкова хипнотичен — думите отекваха в сърцето й. — Ще те пазя.
— Че защо ми е да напускам метоха? — Колко странно: по-рано би се изсмяла на идеята точно Арну да я брани от злото. Сега обаче това й се струваше съвсем правдоподобно.
— Че защо ти е да оставаш? Някой те дебне тук. — Дълбокият му кадифен глас създаваше илюзорното усещане за сигурност. — На пътя ще си в по-голяма безопасност. Така ще е по-добре за теб. За всички. Трябва да си вървиш.
Той какво, съвет ли й даваше? С този прелъстителен тон? Тя вдигна рязко глава и го погледна изпитателно. Не виждаше ясно лицето му, но нещо в осанката му… У този мъж се усещаше вродена арогантност, самообладанието на фехтувач или на лорд. Ами ако беше нещо повече от скромен рибар?
— Уф, как сърби тая вълна. Да имах ленена или памучна риза! — изхленчи Арну и енергично започна да се чеше. — Останаха ли ти някакви дрехи след пожара? Трябва ми наметало за пътуването и може би твоето ще ми стане. Това място ме плаши. Кога ще поговориш за мен с майка Брижет?
— След утреня. — Сорша смъкна ръкавиците си. Скоро трябваше да отива в трапезарията.
— Мерси, мадмоазел — чаровно се усмихна Арну. Сорша видя редица остри бели зъби.
Той се запъти към вратата.
— Ако дойда с теб, ще се закълнеш с ръка върху библията, че ще се отнасяш към мен почтено и ще сториш всичко по силите си, за да ме защитиш — почти против волята си извика Сорша.
— Ще се закълна, разбира се. — Подозренията й май нараниха Арну. — Не се натрапвам на момите и не оставям спътник в беда.
— Добре тогава. — Може би неговата компания щеше да се отрази благотворно на куража й. — На сутринта ще узнаеш дали ще се присъединя към теб или не.
Майка Брижет изслуша плана на Сорша с ръце, скръстени кротко на писалището, после се взря в повереницата си. Беше видяла как принцесата се превърна от девойка, която се свиваше при най-лекия укор, в красива млада жена, не познала живота. Годините скромно съществуване бяха приучили Сорша на ведрина, която пламтеше като чист пламък и озаряваше прелестното й лице. Красивата й коса с цвят на бакър висеше прибрана в дебела плитка, а сините й очи бяха прозорци към една безхитростна душа. Майка Брижет и останалите монахини бяха възпитали Сорша като едно от онези редки същества, благородни души, които виждат само най-доброто у другите.
Може би такова възпитание беше грешка предвид това, което игуменката знаеше за света. Но първият учител на Сорша, баба й, се беше погрижил тя да се сдобие с нужната интелигентност и твърдост.
За нещастие принцесата беше напълно неопитна и сега… сега й предстоеше бойно кръщение. Майка Брижет не знаеше каква е съдбата на младата принцеса, но поне можеше да я предпази в първите й стъпки.
— Значи искаш да прекосиш Ламанша и да идеш във Франция с Арну рибаря? Чия бе идеята?
— Моя. — Сорша седеше на твърдия стол. Краката й бяха намерили здрава опора в пода, брадичката беше вирната в израз на предизвикателство.
— Разбирам. Постъпила си много хитро, като си поела инициативата.
— Да. — Сорша се усмихна свенливо, но гордо.
„Колко жалко, че трябва да я разочаровам“ — помисли си майка Брижет.
— Вярно е, че трябва да заминеш. Възхищавам се на твоята находчивост, обаче се боя, че имам друг план.
Сорша посърна.
Игуменката се надигна от стола си, заобиколи стола на принцесата и се възправи над нея. Моментът беше изключително важен и тя трябваше да бъде много авторитетна.
— Вчера, след като спаси ладията, Бог ми прошепна, че незабавно трябва да се махнеш оттук. — Всъщност, когато майка Брижет бе зърнала как Арну гледа Сорша — като изгладнял вълк, бе разбрала, че принцесата трябва да си отиде бързо, за предпочитане тихомълком. — След пожара в килията ти дадох специален сигнал със знаме на мистър Макларън, който дойде този следобед.
— Този следобед ли? Не го видях.
— Преди години, малко след пристигането ти на Монмаут, дадох специални указания на Макларън. Уговорихме се ако развея аленото знаме, той да дойде колкото се може по-бързо и да акостира тайно на другия край на острова. Сега те чака скрит. — Майка Брижет повиши глас. — Сестро Маргарет, би ли се показала?