— Ще бъдеш очарователен момък — обеща й сестра Маргарет.
Майка Брижет закрачи напред-назад в помещението, после се закова на място. Дощя й се Сорша да знаеше повече за опасностите, които дебнат човека в големия свят. Искаше й се момичето да не е толкова умно и невинно едновременно. Искаше й се да каже толкова много, но вече беше късно за съжаления. Затова подбра думите си внимателно:
— Пътувай в тъмните сенки.
— Разбирам — отговори Сорша със сдържано нетърпение. — Джефри ме предупреди за наемните убийци. Помня пожара в килията си.
— Поддържай духа си силен — посъветва я сестра Маргарет.
— Поддържай ножа си остър и намери употреба за всичките си умения. Съсредоточи се върху завръщането си в Бомонтен и не допускай нищо да те отклони от целта — добави майка Брижет.
— Нямам много житейски опит, но не ми липсва известна находчивост. — Сорша инстинктивно разбра тревогите им и се пусна в ход таланта си да успокоява. — Поученията на баба са пуснали дълбоки корени в мен. Освен това последните години живях сред най-силните, добри и упорити жени на света.
Но не и най-бдителните — помисли си игуменката, ала на глас каза:
— Спомни си какво ти разказах за прислужничката си Фабиен и не се доверявай на никой мъж.
— Майко, все пак трябва да вярвам в мъжете, които са доказали, че са добри и надеждни, в противен случай ще загубя вяра в човечеството — смутено възрази Сорша. — Не мога да изпълня заръката ви точно. Това би било грях.
— Грях ще бъде да умреш преди края на пътуването — строго й внуши игуменката. — Всичко друго е простимо.
— Готова е — засмя се сестра Маргарет и излезе иззад паравана. — Знам, че е суета, но се справих просто чудесно.
— Хайде, Сорша. Дай да те видя. — Майка Брижет зачака появяването й с радостна надежда.
Сорша излезе. Страните й бяха поруменели от унижение, главата й беше приведена, ръцете й — стиснати в юмруци. Майка Брижет я заобиколи, оглеждайки всеки детайл от дегизировката.
Сестра Маргарет беше скрила тънкия кръст на Сорша под няколко ката памучен плат. Младата жена беше облечена в груба кафява риза, свободни вълнени панталони, черно наметало с дължина до коленете и големи черни ботуши, подпълнени с три чифта чорапи. Кафявата й широкопола шапка имаше вълнени наушници и се завързваше под брадичката. Игуменката се усмихна нежно на сестра Маргарет.
— Благодаря ти, сестро, справила си се просто отлично. Откъдето и да я погледнеш, Сорша убедително прилича на мъж.
4
— Има само един кон, който може да яздите спокойно, мис… ъ-ъ мис… — Макларън се изчерви и посочи понито.
— Качила съм се на седлото, преди да проходя — невярващо възрази Сорша и заобиколи косматото животно, което според Макларън трябваше да я превози при бягството й от Монмаут.
Търговецът избегна погледа й.
— Това е единственото конче, което имам.
Сорша го погледна над гърба на понито. Утринното слънце огряваше набитата фигура на Макларън. Сякаш Господ беше сътворил един нормален мъж, а после беше вдигнал могъщия си чук и го беше сплескал с един-единствен удар, правейки го широк като делва… бездушен… купчина влажна глина.
Баба й никога не би допуснала такъв противен фъстък да я качи на противното си, злобно пони. Той вече беше натоварил дисагите й, но можеше да ги свали обратно. Сорша изправи рамене и го попита студено:
— Макларън, майка Брижет не ти ли каза да ми осигуриш кон — истински кон?
— Изпращам кума си да те изпроводи до Хамелдон. Трябва да си ми благодарна.
Но тя изобщо не му беше благодарна. Снощи майка Брижет се боеше, че всяка суетня може да предупреди врага и се наложи Сорша да се сбогува само с нея и сестра Маргарет. Другите калугерки, жените, с които бе прекарала толкова години, щяха да открият, че си е заминала чак тази сутрин, за да не се видят никога повече. Сестра Тереза — дребничка, миличка, истинска шотландка. Сестра Мери Саймън, сестра Мери Виртус, сестра Патриша — всички те безвъзвратно си бяха отишли от живота й.
Загубата й се отрази много тежко. Този нов удар усили мъката по баща й, тревогата за сестрите й… дори гнетящото съзнание, че баба й трябва сама да носи бремето на управлението.
Да бъде благодарна? На Макларън? Не, изобщо не му беше благодарна.
— Кой е кумът ти? — попита тя.
— Санди ковача. — Макларън посочи едрия, широкоплещест блондин, който товареше дисагите си за дългата езда.
— Приятно ми е да се запознаем, Санди — усмихна се Сорша.
Санди не отвърна на усмивката й. Ама че мрачно племе бяха тези шотландци. Или може би такива бяха само хората, които поради роднинските си връзки бяха принудени да живеят близо до стиснатия и намръщен Макларън?