— Санди също ще язди пони — добави Макларън, сякаш това щеше да подслади горчивия хап.
За нещастие Сорша само осъзна, че е позволила на шотландеца да й замаже очите.
— Имаш истински коне. Видях ги в обора — повелително изрече тя. — Дай ми един от тях.
— Имам два коня, мис… ъ-ъ… — Той започна да шава, сякаш не смееше да я погледне в очите. — Един за мен и един за женичката. Кой ще искате?
— О. Само два коня. Не бях разбрала. Не мога да лиша съпругата ти от кон. Предполагам, че това пони ще ме пренесе сигурно до… — Щеше, ако не й се наложеше да бяга от наемни убийци. — Добре де, и понито става. — Въпреки факта, че коремът му висеше, а ребрата му се брояха. — Благодаря ти, Макларън.
Той кимна.
— Как й е името?
— Чие име?
— На понито.
— Няма си име. — Макларън изсумтя и закрачи към пристана. — Име за някакво си тъпо пони!
Сорша се загледа след отдалечаващия се мъж, после се обърна към Санди.
— Е, в такъв случай ще я кръстя Светата ослица, като магарето, което занесло на гърба си Божията майка във Витлеем.
— Имаш се за нещо много, а? — тросна й се Санди и пришпори с колене понито си нагоре по пътя.
Сорша побърза да го настигне. Крачката на Светата ослица за малко не й изби зъбите и принцесата си помисли, че бедното животно навярно куца, но реши да не му придиря. В крайна сметка това си беше истинско приключение.
Тя спря горе на хълма, обърна се на седлото и се загледа през бушуващия океан към каменистото островче, където светата обител повдигаше ръце към бога. Както гледаше, изведнъж се спусна мъгла, която скри всичко в дълбините си; като в сън, от който няма да остане спомен.
— Айде де! — грубо я подкани Санди. — С това темпо няма да стигнем преди събота!
Сорша преглътна сълзите си, извади бяла кърпичка от ръкава си, избърса бузите си и чак тогава се присъедини към Санди. Той се втренчи в насълзените й очи.
— Какво? — попита тя.
— Никого няма да заблудиш с маскировката си, ако продължаваш така. — Той поклати глава и пришпори понито надолу по тясната пътека.
Сорша огледа дрехите си. Беше облечена като мъж. Това беше съвършената маскировка. Какво ли имаше предвид тоя човек?
— Накъде? — извика тя и побърза да го настигне. — Защо да не мога да заблудя никого с маскировката си?
Той сви рамене и продължи да язди.
— Плачеш като момиче.
— Само веднъж! И то не много дълго!
Санди не отговори.
— Няма да се повтори.
Отново мълчание.
— Ще бъда груба и корава като мъж!
Най-накрая Санди изплю едно изречение, с което извади наяве невероятната й наивност:
— Макларън си няма жена.
— Сега можеш да отидеш при майка Брижет — сестра Тереза се усмихна и отвори вратата на смътно осветения кабинет.
Арну се втренчи в нея и влезе. Тази жена му се усмихваше за пръв път от началото на престоя му тук и нейната вежливост му се стори доста плашеща.
В кабинета на игуменката беше тъмно като в пещера и той примигна, докато очите му се приспособят с тъмнината. Майка Брижет седеше на бюрото си и дращеше нещо на къс хартия под светлината на една свещ.
Арну беше на мисия, но не забравяше маскировката си. Дотътри се тежко до игуменката. Ухили се. Отдаде чест. Престори се на малоумник.
— Майко, къде е госпойца Сорша?
Майка Брижет остави перото, посипа с пясък писмото и запуши бурканчето мастило с коркова тапа.
— Защо питаш, Арну?
— Еми днеска трябваше да тръгваме за сушата, а нея никъде я няма. — Той сведе глава, намести парцала над окото си и пресъздаде отлично образа на прост рибар, когото са били твърде често като малък с дървени налъми по главата.
— Неслучайно не си я видял никъде. — Игуменката сключи внимателно ръце пред себе си и го изгледа с милосърдието на гладна котка към апетитно мишле.
По гръбнака му полазиха тръпки. Опасност.
— И що тъй?
— Тя си замина снощи.
Арну забрави маскировката си, изпъчи гърди и се взря свирепо в игуменката.
— Какво?
— Вече е далеч от лапите ти. — Майка Брижет му отговори с не по-малко яростен поглед и в очите й той видя неустрашима интелигентност.
Усещането за опасност се засили.
— Ти ни излъга, Арну. Не си този, за който се представяш. Леденият й глас охлади гнева му и събуди инстинкта му за самосъхранение. Той се огледа. Във всеки ъгъл имаше по една сестра.
Но нима те можеха да му сторят нещо?
— Освен това човек може да се поизмъчи с по-малки обуща, ако наградата си струва — продължи тя.
По дяволите! Тази жена с проницателния поглед знаеше какво е направил!
Той вдигна глава нагоре. От тавана висеше рибарска мрежа.