Погледът му се премести на майка Брижет. Тя държеше въжето на мрежата в ръка.
Капан.
— Не! — извика той.
— Да. — Гласът й беше безизразен.
Арну опита да избяга, но беше твърде късно. Мрежата го обгърна, все едно беше тигър, набелязан за лов. Това се беше случвало и преди.
Но той нямаше да се върне в затвора. Не и без борба. Подлуден от паника, от гняв, от болка, той се съпротивляваше, оплитайки се все повече и повече в мрежата.
— Арну, прекаляваш! — зашлеви го гласът на майка Брижет. — Успокой се. Няма да ти причиним болка.
Но думите й не можеха да намалят ужаса му. Нямаше отново да се остави да го впримчат.
Един нисък, як шотландец излезе зад някакъв параван. Той метна въже около торса на Арну. Копелето затегна примката.
Арну се задушаваше, разкъсван между мрежата, въжето и паниката. Опита се да разкъса оковите си.
— Макларън, не го убивай! — нареди игуменката.
— Тоя се е побъркал! — остро си пое дъх Макларън.
Арну видя блясъка в очичките на шотландеца. Макларън обичаше да хваща хората в капан. Обичаше да ги души. Арну забрави мрежата и му се нахвърли.
Защото Макларън беше прав. Наистина се беше побъркал.
Нямаше да го хвърлят в тъмница. Нямаше отново да го затворят в ада.
Препъна се. Падна. Строполи се на земята, решен да убие Макларън.
Чу пресекливи крясъци от болка.
Но те не излизаха от собствената му уста.
Четири монахини се втурнаха към него.
Мрежата се впи в лицето му, скъса се и превръзката над окото му се изсули.
Арну застина със съзнанието, че е разкрит.
— Окото му! — ахна сестра Тереза. — Окото му е здраво!
— Съвсем здраво! — Усети как гневът на игуменката прониква през мъглата на страха, която го обгръщаше, дарявайки му миг на яснота. — Бях права. Той е лъжец.
Сестрите метнаха върху му вълнени одеяла.
Мракът го обгърна. Задуши го. Паниката се завърна с подновена сила. Той отново започна да се бори.
Стана му горещо. Не му достигаше въздух. Задушаваше се. Преди да припадне, Арну мрачно си напомни, че е живял в тъмница, при това в килия с размерите на ковчег. Беше оцелял четири години без светлина, без топлина, без свястна храна. Духът му понасяше удар след удар. Приятелите му бяха загинали. Биеха го, бичуваха го… най-накрая, след цяла вечност угнетителна чернота, той се беше пречупил. Животът му загуби смисъл.
Но някак си точно тогава, когато бе останал без надежда, в себе си бе открил мъничко светлинка. Бавно, болезнено, той отново беше дошъл на себе си.
И пак щеше да го направи.
Защото сега не беше същият човек като преди. Несгодите бяха калили изнежения принц, превръщайки го в решителен и силен мъж.
Щеше да си върне Сорша. Щеше да спаси кралството си. В края на краищата той беше принц Рейнджър.
5
Празничният дворец в Бомонтен
Преди три години
Рейнджър разби стъклото с мършавия си юмрук и се ослуша за крясъци — знак, че стражите са го чули и са се втурнали да го хванат.
Промуши ръка през малката дупка и сравнително лесно отвори прозореца. През него Рейнджър се плъзна в тъмното, просторно помещение и вдиша дълбоко от въздуха, напоен с миризмата на богатство. Намираше се в преддверието на празничния дворец, където дори посред нощ стените блестяха в позлата. Нямаше запалена свещ, но очите му лесно привикнаха с мрака. Живееше сред тъмнина толкова отдавна, че вече бе забравил що е то светлина.
Разполагаше само с няколко минути да открие крехката старица и да я подчини на волята си. Заловяха ли го, отново щяха да го хвърлят в тъмница, а той просто нямаше да понесе такова нещо.
Тя живееше в западното крило, където се радваше на следобедното слънце. Помнеше как иглата методично потъва в бродерията й, а студеният й, ясен глас не спира да мели…
Той спря, затвори очи и се олюля — унесен в спомени, обзет от отчаяната нужда да си отмъсти. Бе прегладнял. Божичко, от два дни не беше слагал нищо в устата си, а от осем години не се беше хранил до насита.
Отвори рязко очи и бързо тръгна по коридора. Движеше се безшумно и се ослушваше на всеки ъгъл. Стражите бдяха пред стените на замъка, но не и вътре. В двореца нищо не помръдваше. И мишка не смееше да наруши почивката на кралица Клаудия.
Вратите на покоите й се отвориха под внимателното му докосване и той разбра, че е дошъл, където трябва. Всеки сантиметър от дневната беше запълнен с изящни мебели, каквито дамите обичат, а единствената свещ в съседната стая огряваше масивно легло с омачкани завивки, таблата, на което беше украсена с точен дубликат на кралската корона.
С приближаването му към спалнята миризмата на лавандула ставаше все по-силна. Той прекрачи прага. Спалнята на кралицата беше огромно, високо помещение — не най-удобното място в двореца, но със сигурност най-величественото, а дъртата вещица само това я интересуваше. Рейнджър се плъзна напред, към купчината одеяла, които покриваха полегналото тяло.