Беше мечтал за този миг. В тъмницата, където рядко проникваше светлина, където таванът беше толкова нисък, че той не можеше да се изправи, а сивите стени го притискаха отвсякъде, той си представяше как стои тук, втренчен в дъртата вещица, и знае, че часът на отмъщението му е ударил.
В миг пред очите му сякаш се спусна було и кръвта забуча в ушите му. Той вдиша — бавно и дълбоко. Главата му се проясни.
И тогава зад него нещо изщрака.
Той се обърна и видя белокосата дама на стола до прозореца, обвита от глава до пети във вълнено одеяло, от гънките, на което стърчеше дулото на пистолет.
— Горе ръцете или ще те застрелям на място — заповяда му тя с дрезгав старчески глас.
Рейнджър забеляза две стари кървави петна на обюсонския й килим и не направи грешката да я подцени. Вдигна ръце и когато тя щеше да позвъни за стражите, каза:
— Но, Ваше величество, не познахте ли единствения си кръщелник?
Ръката й застина на шнура. Тя се взря в него.
Той знаеше какво виждат очите й. Сивите му дрипи висяха по мършавата му снага. В очите му гореше плам. Лицето му беше обрасло с брада. Устните му бяха забравили да се усмихват. И вонеше. Вонеше като човек, който не е виждал сапун и вода от години.
Изобщо не приличаше на кръщелник на една достопочтена кралица.
— Какви ги дрънкаш? — попита тя.
Той се поклони с вдигнати ръце.
— Принц Ранже дьо Леонидес, на вашите услуги.
— Малоумно нищожество! Кръщелникът ми беше застрелян от революционерите преди осем години.
— Слуховете за кончината ми са силно преувеличени.
Тя се изкикоти и нареди:
— Запали свещите!
Ръката й — обсипана с пръстени, с дълги остри нокти, не трепваше, докато държеше пистолета насочен право към гърдите му — сякаш принадлежеше на млада жена, а не на осемдесет и две годишна старица.
— По-полека Не искам да се изнервя и по погрешка да застрелям кръщелника си. — Презрението й беше ясно доловимо, но все пак тя не повика стражите.
Той се придвижи внимателно встрани, взе една вощеница и я запали от огъня. С нея запали всички свещници, които успя да види.
— Обърни се — заповяда тя.
Той изпълни командата й. Тя беше стара, направо древна, и съсухрена. Някога красивото й лице беше покрито с мрежа от бръчки. Пръстите й бяха изкривени от артрит Обаче Рейнджър знаеше, че старицата няма да се даде току-така. На седемдесет и шест години беше смазала революционерите. Беше си възвърнала властта и сега, шест години по-късно, още се държеше. Не, нямаше да се даде на някой, който е проникнал в замъка й. Не и ако възприемаше този някой като натрапник.
Тя разгледа внимателно чертите му, търсейки потвърждение на думите му.
Лицето й посърна и тя се пресегна за звънеца.
Рейнджър се напрегна.
— Ще атакувам, ако е нужно — каза той.
— Няма що, поведението ти е достойно за принц — подигра го тя, но отдръпна ръката си. Въздъхна и посочи прозореца. — Видях те да идваш. Ако знаеш колко съм ги виждала: млади жени от благороден произход, които се прехвърлят смело през оградата с историйки как са моите отдавна изгубени внучки. Ти си първият човек, който подхожда от друг ъгъл и се представя за Рейнджър. Защо мислиш, че номерът ти ще мине?
В гласа й се усещаше такава умора, че той я съжали. Знаеше, че постъпва глупаво: кралица Клаудия беше преживяла революциите в двете страни благодарение на безмилостния си характер. Обаче по време на пътуването си към двореца беше чул клюките. Синът й, крал Раймонд, беше починал. Тегобите на управлението лежаха на мършавите й старчески рамене. И никой не приказваше за момичетата. За принцесите.
— Дайте да ви запаля цигарето — предложи й той.
— Колко мило от твоя страна — и колко неудобно за мен. Ще се приближиш, за да ми го дадеш, и после какво? Ще ми извиеш врата?
Би си помислил, че преживените трагедии са я превърнали в озлобена, несигурна старица, ако не знаеше, че тя от край време си е дръпната и студена по характер.
— Не искам да ви извия врата, или поне не по причините, за които се сещате. Вие сте единствената ми надежда. Искам си кралството. Искам да си отмъстя на бунтовниците, които убиха семейството ми и ме хвърлиха да гния в тъмница. Не мога да се справя без вашата помощ.
Веждите й — две сиви гъсеници — се извиха в израз на кралско удивление.
— Дори наистина да си Рейнджър, защо мислиш, че ще ти помогна?