Слабостта отново го заля като вълна. Той отстъпи назад и се подпря на масата.
— Човек не сяда в присъствието на кралица без изрична покана.
— Аз само се облягам. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Познавам те, бабо. Първия път, когато се видяхме, ти се постара да ме натикаш в миша дупка. Наложи ме с бастуна си. Каза, че съм единственият наследник на Ришарт и лично ще отговарям пред теб, ако нещо се случи с господарството ми, защото двете кралства били свързани и нямало да допуснеш да проваля Божия план от чисто мъжка глупост. После ме накара да препиша всичките книги „Царства“ от библията. Бях само на шест години.
Тя се умисли, но Рейнджър не се наемаше да каже дали това значи, че си спомня въпросната случка.
— Намираш ли ме за променена? — любезно го попита тя.
— Не особено. Същата антика сте, каквато ви помня.
Кралица Клаудия се изсмя сухо.
— Винаги си бил един хаплив сополанко. — Пистолетът клюмна и тя подпря китката си с другата си ръка. — Добре, ще направим следното. Ще се изкъпеш, обръснеш, преоблечеш и ако преценя, че си преминал изпитанието…
Нямаше да го убие.
— … ще ти възложа издирване, с което да се докажеш като достоен.
— Издирване? — Стаята се въртеше пред очите му.
— Помниш внучките ми, предполагам?
— Естествено. — Трите малки принцеси. Едната вечно пакостлива, другата пряма и решителна… и третата, която беше съдено да стане негова кралица.
Сорша.
— Преди десет години, когато неприятностите започнаха да ни затрупват като лавина, изпратих внучките си в Англия, за да са защитени от ония мръсни копелета, ония мародерстващи бунтовници, ония неблагодарни селяндури, които си въобразяваха, че ще станат крале, щом си надянат корона на главата. — Очите й блеснаха злобно, от устата й хвръкнаха плюнки.
— Не са тук? Момичетата ги няма? — Рейнджър нямаше откъде да го знае. Страната му беше завладяна от революционерите по същото време, а той не се бе задържах на трона. Не беше отишъл в изгнание. Вместо това го погребаха жив.
— Няма ги. Англия беше сигурно място, затова ги изпратих на различни места в провинцията при хора, на които платих да се грижат за тях. Но преди пет години, когато си възвърнах управлението и ги потърсих, се оказа, че ги няма никъде. — Устните й се свиха от отвращение.
— Хората, на които сте платили…
— … не бяха надеждни. Когато парите спряха да идват, те ги натирили по пътя. Оставили ги на произвола на съдбата. Една двойка дори се самоуби, за да не отговаря пред мен. Изгубих внучките си. Не мога да ги намеря — Гласът на кралица Клаудия се понижи с една октава. — Сега ти прехвърлям топката.
Той я разбра. Разбра незабавно.
— Искаш да ги открия. — Рейнджър изправи рамене. — Чудесно, обаче в замяна си искам кралството.
— Много искаш — бавно поклати глава кралицата. Устните й бяха нацупени.
— Но народът ми страда! Тиранинът ги има за дойни крави, съсипва ги от данъци…
— Първо намери принцесите и ги доведи у дома. — Кралицата се приведе напред и в очите й блесна твърдост — Тогава ще ти дам позволението си да вземеш, която искаш за жена. Чак тогава ще ти позволя да използваш армията на Бомонтен, за да си възвърнеш господарството. Предлагам ви сделка, принц Ранже.
Неумолимата старица държеше коза Рейнджър взе решение.
— Дадено.
Кралица Клаудия се облегна назад. Сякаш охотното му съгласие я беше накарало да размисли.
Той се разсмя. Обзе го грубо, непривично веселие.
— Да не мислехте, че ще се разбунтувам срещу нарежданията ви? Че ще изпадна в изблик на гняв и ще се нацупя? Живях в студена тъмница, предавах съобщения с пръсти на другарите си в съседната килия, копаех тунел с пръсти, съществувах на ръба на отчаянието. Веднъж годишно тиранинът, чийто предателски задник седи на моя трон, идваше да ми се подиграва и да гледа как копоите му ме пребиват — Той вдигна ризата си и се обърна с гръб към нея.
— Божичко! Това ли си изтърпял? — Докато оглеждаше множеството белези и струпеи, покриващи гърба му, гласът й потрепери от погнуса. — Едно е да бичуваш някого веднъж. Друго е да го правиш редовно. Това превръща човека в животно, което познава единствено омразата или… — Дъхът й секна.
Рейнджър я погледна право в очите.
— Или лудостта. — Той позволи на неподправената омраза да проблесне в погледа му… а може би кралицата съзря и лудостта.
Но побъркан или не, тя имаше нужда от него. Нямаше на кого другиго да се опре. Рейнджър го знаеше.
— Да, бабо — каза той. — Аз съм Рейнджър, но не този Рейнджър, когото познаваш.
— Да. Виждам. — Тя бавно остави пистолета на масата.