Или сякаш нещо я търсеше.
1
На един остров, недалеч от северозападното крайбрежие на Шотландия, 1810 г.
Сорша не знаеше какво всъщност дири; прекара цялото лято в наблюдения, само за да забележи отминаването на нетрайната топлина. Към края на октомври се взираше в пълноликата луна, а две седмици по-късно видя пристигането на Макларън в плиткото пристанище, където той идваше от сушата два пъти годишно, за да разтовари доставките от месо, вино и платове. Гледаше зорко облаците на първата снежна виелица, която се беше извила на хоризонта, а после беше връхлетяла островчето като ненаситен великан. Побеснялото море се беше превърнало в пяна от зелена мътилка.
Всяко от тези събития бе част от обичайния кръговрат на острова.
Днес тя се разхождаше по каменистия плаж и събираше плавея, изхвърлен от бурята. Вълните още помитаха брега, а облаците препускаха по прозрачната синева на небето. В пукнатините на невиделите слънце скали още имаше лед. Вятърът свиреше в ушите й, издуваше дрехите й. Червената коса се разпиля изпод шала и се развя около лицето и. Сорша отвратено изплю един кичур от устата си. Трябваше да се прибира, обаче манастирът имаше нужда от дърва за огън; пък и самата тя се чувстваше дива и неспокойна като морето.
Преброди плажа и струпа голите клонки върху едно старо, продрано платно. После замръзна на място. Наляво се виждаше единствено тънката линия на хоризонта, където океанът се сливаше с небето, а надясно — брегът на Шотландия, който приличаше на зелено-кафява гърбица. Не бе стъпвала на суша от седем години, обаче не можеше да се отърве от гнетящото усещане, че се налага да предприеме нещо.
Дразнещата логика, която баба й я бе задължила да изучи, бодеше съвестта й като фина игла за бродерия.
Папа беше мъртъв. Беше загинал в битка, докато освобождаваше кралството си от революционерите.
Според вестника, донесен от мистър Макларън, баба й стоеше начело на Бомонтенското правителство и управляваше мъдро страната.
Значи довереният прислужник на кралица Клаудия трябва да се е появил, за да отведе престолонаследницата в родината.
И така, къде се бавеше Джефри? Защо големият, плешив, мускулест пратеник още не беше дошъл?
През десетте години на изгнанието си в Англия Сорша бе видяла Джефри веднъж, когато бе дошъл посред нощ, за да я отведе тайно от дома на заточените бомонтенски монархисти, осигурили й приют. По време на отчаяното им, припряно пътуване на север, не спря да й повтаря, че нещата се развиват много зле, и че революционерите са платили на професионални убийци да я ликвидират. Настоя тя да остане в абатството, докато той не се появи с новината, че вече всичко е наред.
Сега в съзнанието й неизменно изплуваше въпросът, дали Джефри е жив. Затова ли не се появяваше? Нужно ли беше да вземе нещата в свои ръце и сама да замине за Бомонтен?
Докато се взираше в белите гребени на вълните и размишляваше върху евентуалното си пътуване, Сорша потръпна от страх.
Баба й се бе погрижила внучката й да получи най-доброто образование, но така и не успя да я научи на кураж.
Слънчев лъч светлина премина по водната повърхност, оцветявайки я в синьо, и изведнъж някакво движение привлече вниманието й. Сорша заслони очи с ръка и се взря в далечината. Една малка рибарска ладия се носеше по бушуващите вълни. Младата жена се изкатери на скалите, без да я изпуска от поглед. Дали някой нямаше нужда от помощ?
Това беше една от първостепенните цели на манастира, да осигуряват помощ на безпомощните, изхвърлени на плажа моряци, или да ги погребват с нужните молитви.
Едно течение подхвана ладията, запращайки я към брега.
Сорша се огледа за дълга пръчка или нещо друго, което да й послужи за кука, но не откри нищо подходящо.
— Хайде! Хайде, ела по-близо! — нетърпеливо извика тя на лодчицата, защото колкото и да не искаше да влиза в ледените води, дългът й — вездесъщият й дълг — щеше да я принуди на саможертвата.
Ладията изглежда я чу, защото идваше все по-близко и по-близко. Сорша се покатери още по-високо, мъчейки се да види дали вътре има някой… и тогава, досущ като непослушно дете, лодката спря тъкмо преди прибоя.
— Не спирай сега! — извика Сорша.
Ладията измина още няколко метра.
Сорша свали наметалото и ботушите си, завърза полите си нагоре с колана, направи недоволна гримаса и се хвърли във вълните. Ледената вода я остави без дъх, опари голите й крака, накваси тежко роклята й. Сорша се пребори със силното течение и с прибоя, за да се довлече до лодчицата. Една голяма вълна бутна ладията към нея и Сорша за малко да я хване. Вгледа се в прибоя, прецени момента и отново се опита да я улови. Този път успя, набра се на ръба и надзърна вътре. Нищо. Никакво тяло.