Рейнджър не губи повече време. Яхна коня на Макларън с мускет в ръка, пое юздите на втория кон и се насочи обратно към пътя — заедно с техните дисаги и с техните провизии.
Имаше да спасява принцеса.
Сорша яздеше по главната улица на Хамелдон, извръщайки глава ту наляво, ту надясно, мъчейки се да обгърне с поглед всичко. От толкова отдавна не беше виждала къща, че не можеше да сдържи вълнението си. Тясната уличка, калния път, нагъчканите дюкянчета придаваха на мястото една почти средновековна атмосфера. На пазара шумотевицата и глъчката се усилваха до възбог от гласовете на търговците и купувачите, и Сорша усети тръпка на радостна възбуда.
Всеки звук я пренасяше в Бомонтен и по-точно в столицата му Бовал. Представяше си как свива зад ъгъла, вижда пъстроцветното пазарище, а зад него, на стръмната канара, е кацнал кралският дворец; вижда Кларис и Ейми, които държат венци и китки, и се усмихват, докато вървят към…
Обзета от непонятно вълнение, Сорша пришпори понито към ъгъла и едва не се блъсна в намръщения Санди.
— По-полека, млади момко.
След онзи първи ден той никога беше показал с нещо, че знае какъв е полът й. Всъщност въпреки жизнерадостните й опити да подхване разговор той почти не й беше продумал от два дни и половина. Толкова беше отнело на мършавите им понита да стигнат до Хамелдон.
Тя, която копнееше да напусне манастира, да види нови места и нови хора, беше прекарала първия ден от пътуването в мълчание. Ако Санди се опитваше да я подготви за предстоящата раздяла, справяше се много успешно.
Сега той се обърна на седлото и подкара понито към дебрите на пазарището.
Сорша надуши мириса на прясно изпечен хляб и еленско месо. Тук щеше да се нахрани, преди да поеме към Единбург. Щеше да хапне, да си купи червени ябълки, картофи, пастърма…
— Ама ти подире ми ли ще вървиш? — ядоса се Санди. — Ако е така, можем да се сбогуваме още сега.
Сорша се втренчи в спътника си, стресната от резкия му тон. В метоха си представяше, че ще й е трудно да се раздели с водача си, който и да е той. Всъщност щеше да се радва да види гърба на Санди.
— Можем да се разделим още сега — каза тя и добави със закъсняла любезност. — Ако така ви повеляват чувствата.
Санди присви очи. С известно закъснение Сорша осъзна, че той може би не е разбрал дворцовата й вежливост. — Искам да кажа, ако така те устройва. Ще си вървя по пътя.
— Знам какво искаш да кажеш. — Погледът му стрелна понито. — Значи смяташ да вземеш кончето?
— Светата ослица? Че как иначе? — Сорша не вярваше на ушите си. Горкото животно още изглеждаше изтормозено и отначало приемаше вяло ласките й. Сега понито я следваше навсякъде със страстна привързаност, като куче, и Сорша нямаше да я пусне с безчувствен тип като Санди ковача.
— Скъпо подаръче ще ти направи Макларън. Ама че наглец!
— Тя не ми е никакво подаръче. Майка Брижет брои на Макларън доста суха пара за нея!
Санди изръмжа и се запъти към една тумбеста постройка с конска подкова на входната врата. Сорша го последва.
— Тук ли ще ми препоръчаш да оставя Светата ослица?
— Да.
— А ще ми кажеш ли къде ще взема най-добра цена за билките си?
— При мисис Макдънкан.
— Пак от нея ли да си купя провизии за пътуването?
— Да.
— Можеш ли да ми кажеш някоя добра гостилница, където да пренощувам? Искам хубава и чиста стая с чаршафи, а не със сламеник и солидна закуска на следващата сутрин.
Санди спря и се извърна на седлото.
— Ако това ти е представата за сбогуване, сигурно ще ми вървиш по петите по целия път обратно.
Сорша се дръпна. Видя го как скочи на земята и отведе понито си в конюшнята. Изчака го да излезе и да се слее с тълпата. После заведе Светата ослица в обора, натимари я, нахрани я, плати на гостилничаря за сламата и овеса и тръгна към дюкяна на мисис Макдънкан.
Не забеляза широкоплещестия, добре облечен странник, който я гледаше от сенките. Не видя как Санди взе една малка кесия и в необичаен пристъп на словоохотливост му я посочи с ръка първо нея, после пътя към Единбург.
7
След като се освободи, Рейнджър изобщо не пестеше сили да настигне Сорша, но беше отпочинал, а конете на Макларън — добри. Той остави понито близо до замъка на шотландеца, като прецени, че животното само ще се завърне в обора, ако има капка разум в главата си. Редуваше се да язди двата коня, за да не ги изтощи. Сега държеше под око каменистата пътека и пришпорваше животните, но все пак внимаваше да не прекали.
Но щом слънцето започна да клони към хоризонта, Рейнджър реши, че е по-добре да спре. Не си струваше да осакати конете по опасния път.