Стигна до една обширна каменна ферма, пред която седяха четирима мъже и пушеха. Когато попита дали ще може да се подслони при тях, най-старият посочи към вратата с лулата си и каза:
— Имаш ли парички, мисис Гърди ще те нахрани и ще те сложи да спиш вътре пред огъня.
— Ще спя в обора при конете си. — Рейнджър не беше глупав и нямаше да остави без надзор ценните животни в тази бедняшка къща.
— Както искаш, юначе. — Говорителят, сравнително възрастен мъж с лице, набраздено от дълбоки урви като Пиринеите, изпусна облаче дим във въздуха, което вятърът отвя. — Накъде си се запътил?
— Отивам в Хамелдон. — Рейнджър слезе от коня си. — Още колко имам да яздя?
— Като гледам какви са хубави конете ти, ще си там утре преди мръкнало.
Двама мъже кимнаха, четвъртият се обади:
— Ех, Финдън, той е млад и бърза. Ако не се тутка, ще е там още следобед. Освен ако не си строши главата по тия камънаци.
Усмивката на Рейнджър смразяваше кръвта във вените:
— Ако някой ще си троши главата, това не съм аз.
При тази завоалирана заплаха мъжете повдигнаха вежди, но не дадоха вид да са разтревожени. Естествено: нали бяха четирима срещу един. Можеха да го смелят на кайма, ако искаха. Задачата на Рейнджър беше да ги убеди, че подобно нещо ще им докара куп главоболия.
— Хубаво — отсече Финдън. — Сам най-добре ще се погрижиш за конете си. Ще кажем на мисис Гърди да предвиди още един човек за вечеря.
Рейнджър понечи да си отиде, после отново се обърна:
— Някой от вас да е ходил в Хамелдон?
— Връщаме се от пазарището — отговори Финдън.
— Видяхте ли мома, чиито коси са с цвета на зарево?
— В Хамелдон или по пътя?
— Все едно. Видяхте ли я? Била е с придружител.
Мъжете се спогледаха.
— Не. Не сме я виждали.
Невъзможно, освен ако вече не бяха похитили принцесата му.
— Може би мисис Гърди знае. — Говорителят посочи с глава към отворената врата. — Тя държи единствената странноприемница по пътя към пазара и вижда всичко.
Рейнджър прибра конете, натимари ги, нахрани ги и мрачно се завърна в малката хижа. Сигурно Джефри не би проследил жертвата си чак до шотландската пустош. Обаче нали беше изминал пътя преди, когато беше завел Сорша в метоха…
Мъжете бяха изчезнали и една висока, яка жена стоеше на прага. Огромните й юмруци почиваха на кръста.
— Първо дай да ти видя парите. Това тука не е благотворителен дом.
Рейнджър не отмести поглед от нейния, не се уплаши от откритата й враждебност и измъкна една монета от кесията, която беше открил в дисагите на Макларън.
Ханджийката изсумтя, прибра парата и се скри в хижата.
Рейнджър я последва и примигна няколко пъти, докато очите му свикнат с мрака. В центъра на примитивното помещение имаше огнище, в което гореше торф. Пушекът се виеше на кълбета. На огъня къкреше гърне. На един нагорещен плосък камък се пържеха наденици. Мъжете се бяха насъбрали около дългата, грубо скована маса, гълтаха яхния с дървени лъжици, загребваха си от гозбата с крайшник или направо ядяха с ръце.
Рейнджър не съжали за решението си да нощува в конюшнята.
Той седна при мъжете. Домакинята пльосна една купа пред него. Рейнджър извади лъжицата на Макларън и взе участие в шумното плюскане, твърде гладен, за да се притеснява за обноските на масата, които тук и бездруго не биха срещнали радушен прием.
Когато мисис Гърди постави на масата чинията с надениците, ножът на Рейнджър се заби в най-голямата. Това беше ловка проява на сила, защото той изобщо не се доверяваше на тези мъже и трябваше да им покаже, че не е лесна плячка.
След като засити глада си, Рейнджър се облегна назад, придаде си най-аристократично надменното изражение и попита ханджийката:
— Да сте виждали мома, чиито коси са с цвета на зарево?
Тя го погледна намусено. Тази жена очевидно не се беше усмихвала от деня, в който за пръв път се беше погледнала в огледало.
— По тоя път не минават никакви моми. Да не са глупачки.
— Била е с мъж на име Санди. Мисис Гърди се втренчи в него.
— Санди ли? Да, Санди беше тука.
— Ама без мома?
Ханджийката изсумтя.
— Че коя, дето е с ума си, ще го вземе тоя? Санди е умряла работа.
Тя се върна при огъня, за да сложи нови наденици. Рейнджър я зяпаше и се чудеше що за човек е тоя Санди, щом намусената ханджийка се изказа така за него.
— Твоята жена ли си изгубил, момко?
— Да. — Преди много години. — Да, моята.
— Срамота, да зареже такова хубаво момче. Обаче нали знаеш, жените хич не са се свършили — рече Финдън и му смигна.
— За мен са. — Оставаше му само тази принцеса.
— Аха, такава била работата, значи. Тцъ-тцъ, не съм виждал момата, но може би тя си е покрила косата с нещо.