— Може би. — Рейнджър беше толкова обсебен от мисълта да я намери, че не беше помислил дали монахините не са я дегизирали като… като какво?
Отговорът дойде откъм огъня:
— Със Санди пътуваше едно момче. Санди щеше да се връща, обаче момчето каза, че щяло да ходи до Единбург.
Рейнджър скочи на крака от ужас.
— А косата му с цвят на зарево ли беше?
— Зарево или не, ама баш морковена си беше. Рижа. Дали това не е твоята мома?
Рейнджър умря хиляди пъти при мисълта за Сорша, пременена като младеж. Майка Брижет не си ли даваше сметка, че по тия пътища хубавите млади момчета ги грозеше същата опасност от изнасилване, както всяка жена?
Но поне Сорша надали щеше да общува много с хората заради свенливостта си, резултат от дългите години в метох. Сигурно трепереше при самата мисъл да заговори непознат мъж, а за нея всички мъже бяха непознати.
Рейнджър бавно се отпусна на пейката.
Това трябваше да запомни. Сорша нямаше никакъв житейски опит, но не беше дръзка, а много, много предпазлива.
За щастие Рейнджър не знаеше, че точно в този момент тя стои в кръчмата „Кафявия петел“, подпира се на раменете на новите си приятели, Майк и Хавърфорд, пее нецензурната песничка: „Какви цици си отпрала, ама и аз ще те отпоря“ и се забавлява страхотно.
На следващото утро Сорша се здрависа с мистър и мисис Маккучън.
— Не мога да ви се отблагодаря, че ме пуснахте да пренощувам в разкошното си заведение. Сега разбирам защо ми препоръчаха да отседна тъкмо при вас.
— Ах, снощи си прекарахме невероятно с теб. — Дебелото лице на мистър Маккучън грееше като пълната луна. — Откога не сме се веселили така! Не помня друг път да сме се забавлявали толкова. — Той сръчка жена си. — Ти какво ще кажеш, Нели?
— Определено не се бяхме смели толкова. — Мисис Маккучън, толкова върлинеста, колкото мъжът й беше тантурест, обърса ръце в престилката си, притисна Сорша в прегръдката си и й прошепна на ушенце. — Ще запомня какво ми рече за това да крещя на прасето като съм сърдита — вярно, че между него и мистър Маккучън няма голяма разлика. Хем аз ще си го излея на някого, хем мъжът ми ще спре да се мръщи.
Сорша също я прегърна.
— Той е прекрасен човек, щом е успял да си намери такава прекрасна съпруга.
— Ще му го напомням честичко. — Мисис Маккучън се усмихна на благоверния си, който й се ухили в отговор с блаженото изражение на мъж, който се е налюбил добре през изминалата нощ.
Сорша се обърна към Дейвис, ковача.
— Благодаря ти, задето ми препоръча този хан. Страхотно се радвам, че се запознах с всички вас. Дано някой ден да се видим отново.
— Да, малки момко, ако отново минеш на път през Хамелдон, непременно трябва да се отбиеш при мен. Ще вдигнем още халби бира и ще си попеем до насита.
Тя го тупна по месестото рамо, разположено доста над нейното, и се обърна към чевръстия стар аптекар.
— Майк. — Сорша направо го заклещи в прегръдката си. — Хей, брато, обещавам, като се прибера вкъщи, да ти пиша. А ти трябва да ми обещаеш, че ще отговориш на писмото ми, за да ми кажеш дали си сполучил с ухажването на мисис Чизуик.
— Продължавам да твърдя, че щом не ми е простила за четирийсет години, надали сега ще си промени мнението. — Той подсмръкна, уж презрително, но Сорша разбра, че всъщност сърцето му е разбито.
— Аз пък продължавам да настоявам, че не бива да си отидеш в гроба със съжалението, че не си опитал. Струва ми се, че дамата само чака извинението, за да се хвърли в обятията ти.
— Красавица ми е тя. — Майк опъна в усмивка сбръчканата си уста. — Портокаловите цветчета ще и стоят много добре на сватбата ни.
— Това се казва дух — заключи Сорша и се обърна към Хавърфорд.
По-точно казано, лорд Хавърфорд — висок, хубав, богат англичанин, оттеглил се на изгнание в Шотландия. На устните му трептеше знаеща усмивка, а сините му очи я пронизваха, сякаш се опитваха да й кажат нещо.
Миналата вечер той се държеше по същия загадъчен начин, но тогава беше твърде подпийнала, за да си даде сметка, а днес, когато беше трезва, още не разбираше какво си мисли, че знае този мъж.
— Хавърфорд, друже. — Тя му протегна ръка, защото Хавърфорд трепваше при всяка нейна прегръдка. — Ще ми липсваш най-много от всички.
Той гальовно стисна ръката й в шепите си.
— Мисля, че трябва да отложиш пътуването си за следващата седмица, когато ще мога да те придружа.
— Няма време. — Сега, когато метохът беше далеч зад гърба й и се беше отървала от компанията на Санди, Сорша нямаше търпение да продължи напред, да пристигне в Бомонтен, преди да се е случило нещо ужасно. — Много бързам.