— Да, вече го каза. Но хората неслучайно са измислили поговорката да бързаш бавно.
Всички кимнаха задружно.
— Поемаш по път, изпълнен с опасности — намеси се Майк.
— Нямам много работа в Единбург. Само колкото да хвана кораб за крайната си спирка.
Хавърфорд изстена.
— Ама ти си въобразяваш, че просто ще се качиш на първия кораб! — Погледът му я измери от глава до пети. — Може би трябва да те задържа тук насила.
— Обаче няма да го направиш — ухили му се Сорша. — Знаеш, че така ще съм нещастен.
— Вярно е — въздъхна Хавърфорд.
Не че не вземаше притеснението му на сериозно, обаче лесно четеше мислите му. Хавърфорд беше мързелив като котарак и не притежаваше капка решителност. Сорша се надяваше това да се промени за в бъдеще, но сега можеше да го върти на малкото си пръстче.
Прислужничките чакаха отвън да си вземат сбогом с нея. Сорша махна на приятелите си за последно и избяга през вратата, за да се натъкне на още по-страстни прегръдки.
После се запъти към конюшнята с бодра крачка и уреди сметката си. Светата ослица я посрещна възторжено и зарови муцуна в ръката й, търсейки нещо вкусно за хапване. Другото пони не се виждаше никъде и тя попита коняря дали Санди не си е отишъл.
— Вчера — гласеше отговорът.
Това я изненада. Защо Санди се беше разбързал толкова? Толкова ли се радваше да й види гърба? Не й беше приятно да съди, когото й да е, обаче спътникът й беше гадняр и половина!
Но нея тепърва я чакаха приключения. Сорша весело яхна понито и пое към покрайнините на града. Щом и последната сграда изчезна от полезрението й, тя откри, че Хавърфорд я чака на великолепен жребец. Стойката му беше изправена, широките рамене — напрегнати.
— Мен ли чакаш?
— Ще те изпратя поне донякъде. — Той вдигна ръка, за да пресече евентуалните й възражения. — Недей да спориш. Млада жена от добър произход не бива да язди сама из шотландската пустош.
— Ти… знаел си? — Не можеше да бъде! Та нима снощи не се беше държала като стопроцентов мъж? Ядеше с пръсти и дървена лъжица, пееше кръчмарски песни, наливаше се с ейл… въпреки че Хавърфорд беше изтръгнал втората халба от ръката й. — О-о-ох! — Нищо чудно, че я гледаше така многозначително. — Ето какво си се опитвал да ми кажеш.
— Това и още нещо. — Той махна към широкия път. — Хайде, давай.
— Какво ме издаде? — Тя пришпори понито.
— Какво не те издаде? — Хавърфорд я следваше.
— Да не искаш да кажеш, че всички са били наясно? — Но тя толкова се гордееше с маскировката си!
— Не, но снощи повечето посетители и две не виждаха. — Помълча и добави кисело. — Успя да превърнеш една обикновена вечер в кръчмата в празник.
— За пръв път прекарвах вечерта в такова заведение. — Тя се обърна на седлото си. — Да не искаш да кажеш, че обикновено не е толкова весело?
Лицето му се озари от нещо като присмех.
— Първо на първо, да наречеш онази дупка „заведение“ е като да кажеш за цървул от свинска кожа, че е копринена пантофка. Второ на второ, там обичайно ходят вечно намусени пияници и агресивни непрокопсаници, които се наливат, докато не пукнат. Или докато не се довлачат до вкъщи. Знам, защото съм от вторите.
Сорша прехапа устни, обзета от тревога за елегантния млад лорд, който се беше забутал в невзрачния Хамелдон.
— Не бива така. Все още смятам, че е редно да се извиниш на баща си. Може пък да ти прости.
— Нищо не може да умилостиви баща ми. Особено огромният ми дълг, който го накара да продаде цяло имение. — Презрителната усмивка на Хавърфорд беше предназначена за самия него.
Сорша не желаеше да вижда как приятелят й се бичува за своите слабости — и за своите таланти.
— Тогава, колкото и да ми е мъчно, съм принудена да те посъветвам: живей си живота. Намери си жена, която да те обича независимо дали си беден или богат. Отпътувай за Индия или Америка и натрупай свое състояние.
Хавърфорд извади от джоба си кърпичка и я поднесе към носа си, сякаш думите й воняха, та не се траеха.
Сорша се ядоса и пришпори Светата ослица напред.
— Хубаво, направи нещо — нарисувай картина, напиши книга, която да ти спечели пари и известност.
— Не ми беше хрумвало — това за книгата, де. В Оксфорд се славех с остроумното си перо. Вероятно бих могъл да опиша пътешествията си, да ги продам и да спечеля достатъчно за нови приключения в различни краища на земното кълбо.
— Това се казва дух! — Сорша се радваше да види, че той се изтръгва от унинието, което го покриваше като траурен креп.
— Ти би могла да ме придружаваш.
— Представа си нямаш колко бих искала. — Да пътува, където пожелае, да види нови страни и хора, да не бъде натоварена с отговорности. — Но… трябва да последвам съдбата си или последствията ще бъдат страшни!