— По дяволите! — Той се приближи до нея. — Нима не разбираш? Това не е игра! Там има диви животни и неподозирани опасности.
— Повярвай ми, подозирам всякакви опасности.
— Но не виждаш очевидното. Смяташ, че хората са добри. Е, не са. Всеки гледа да докопа каквото може, оправдавайки и най-голямото безчестие, за да спи спокойно през нощта. Лъжа, комар, измами, кражби, блудство — о, знам, че подобни неща не се говорят пред една дама, но имай предвид, че някои мъже ще се опитат… да те наранят.
— Не мога да се плаша от всеки срещнат мъж — нежно рече тя. — В противен случай нямаше да те имам за приятел.
Той изстена безпомощно.
— Обаче не съм абсолютна глупачка. Знам за какво говориш. — Сорша си припомни пожара в манастира и се огледа. Дотук пътят беше изровен от колелата на каруците, но по-нататък се издигаха планините и местността ставаше доста дива. — Друже, знаеш ли що е то „съдба“? Ако аз не отида при съдбата си, тя сама ще ме намери.
— Откъде знаеш, че съдбата ти не е да дойдеш с мен?
— О, Хавърфорд, как би ми се искало! — Сорша се ухили насреща му, но неговият плам я притесни и тя дръпна юздите. — Есен е. Пладне е. Ако сега не свиеш към Хамелдон, ще замръкнеш по пътя.
— Значи ме пъдиш.
— Да. Време е да се сбогуваме.
— Призлява ми, като си помисля, че ще те оставя сама тук. — Той махна с ръка към пустошта около тях. — Наблизо няма нито една колиба, нито една човешка душа.
— Тогава според твоята логика няма от какво да се тревожа. — Тя се усмихна дръзко.
— Освен от дивите животни и от възможна злополука. Той погледна изпитателно камънаците, които осейваха иначе меката почва като изпотрошените кости на човешка плът. — И от хората, които дебнат плячка!
— Хавърфорд, все някога трябва да потегля сама. — Тя се протегна и го потупа по коляното. — Не се измъчвай.
— Но…
— Нищо лошо няма да ми се случи. — Тя препусна напред, махайки ръка за прощаване, но когато се обърна, видя, че той още я гледа. — Какво чакаш, върви си!
Но той не помръдна, докато тя не се скри от очите му. Чак тогава Сорша се сети, че не го е попитала как се е досетил, че е жена — тази информация можеше да се окаже полезна.
Рейнджър лесно откри мястото, където Сорша беше пренощувала. Целият Хамелдон говореше за снощната веселба в „Кафявия петел“. Когато запита защо вечерта е била толкова специална, хората охотно му обясниха, че някакъв момък с рижа коса заразил всички с доброто си настроение.
Той незабавно отиде в хана, който се оказа едно най-обикновено мрачно помещение. Това съвсем не беше място за една принцеса, пък било то и за една нощ, но след като настани конете и изгълта набързо вечерята си, чу забавните разказите на ханджията и жена му за момъка, който лесно се напил и запял с чудно висок и чист глас весели песнички… песнички, от които би се изчервил и каруцар.
Дотук с надеждите, че Сорша е имала здравия разум да се снишава и да я кара умната. Очевидно бе посрещнала новопридобитата си свобода с отворени обятия.
Бог да му е на помощ.
Потегли към Единбург при първа възможност, надявайки се, че ще я настигне, преди тя да е успяла да си докара куп неприятности на главата. Изтръпваше при мисълта, че е сама на пътя… какво си е въобразявала майка Брижет? Сорша беше беззащитна като пеленаче.
На един час езда от Хамелдон, когато местността ставаше по-усамотена, чу, че някой галопира насреща му. Сви зад завоя и видя елегантен джентълмен, който яздеше така, сякаш дяволът го гонеше по петите.
Не беше нужно да му казват, че Сорша е причината за този галоп. Рейнджър застана насред пътя и извика, когато мъжът забави ход:
— Да сте виждали един момък на пони?
Джентълменът дръпна юздите толкова рязко, че жребецът за малко не седна на задните си крака.
— Какво искате от нея?
От нея. Мамка му, дали Сорша се беше доверила на този изтупан красавец?
— Аз съм нейният настойник — кресна Рейнджър — и имам право да знам…
Джентълменът се насочи право към него и успя да забие кроше в бузата му, преди Рейнджър да се отдръпне.
— Как сте я разхайтили, по дяволите?! Как можахте да я пуснете сам-самичка? — изкрещя хубавецът. — Не знаете ли какви опасности дебнат в тая пустош? Оставил я да шета както си иска!
Рейнджър кипна и си го върна тъпкано за крошето с мощен удар в гърдите на мъжа.
— Ами ти какво си въобразяваш, мътните те взели, че да я оставиш сама насред пътя? Аз поне гледам да я настигна!
— Побързай тогава! Погрижи се за нея. Опитах се да я стегна, ама тя — не, та не!