— Че кой си ти да я стягаш?
— Никой, мамка му! Обаче да не си посмял да се отнесеш сурово с нея. Господ има нужда от такива жени на този свят. — Джентълменът се обърна към Хамелдон и побягна.
Рейнджър реши да не си губи времето с тая страхливец.
Сорша не е била в опасност, когато тоя пъзльо я е зарязал. Обаче копелето беше право — сигурността й зависеше от него. Той се понесе като хала и насочи цялата си концентрация върху това да развие най-добра скорост, без да осакати конете по изровения и кален път. Вятърът фучеше в ушите му, заглушавайки издайническите звуци, но след като преодоля един хълм, Рейнджър видя това, от което най-много се страхуваше: Сорша в битка за живота си.
8
Облеченият в черно ездач се впусна към Сорша с главоломна бързина. Тя изпищя и заби пети в хълбоците на Светата ослица. Понито, бог да го поживи, положи всички усилия да избяга, но дори ако не страдаше от недохранване и липса на грижи, краката му бяха къси, а коремът — провиснал, поради което не можеше да се мери с младия състезателен кон. Нападателят приклещи Сорша, преди тя да е изминала и десет метра, измъкна я от седлото и я метна пред себе си.
Бясна, че предсказанието на Хавърфорд се е сбъднало толкова скоро, тя изпищя отново — силно, гневно и объркано. Наметалото й се замота около кръста, вятърът повдигна широкополата й шапка. Тя блъсна дългоръкия, грозен негодник, който я стискаше, и доволно видя как злобната му усмивка изчезна и на нейно място се появи удивление. Сорша го фрасна под брадичката с главата си и чу как зъбите му изтракаха.
Той изплю кръв. Сините му очи лумнаха като адски пламъци. Лицето му се сгърчи от ярост, а ръката му се вдигна в юмрук.
Конят препускаше в галоп. Носеха се към стръмна, скалиста пропаст.
Чак сега Сорша ясно си даде сметка, че похитителят й възнамерява да я убие. Да я пречука. Да й свети маслото. Този път изпищя от истински страх.
Започна да се гърчи в напразен опит да се освободи, което накара коня да се запъне и да се изправи на задните си крака. Сорша откри, че лети във въздуха. Наметалото се уви около главата й. Тя се сви на кълбо, очаквайки всеки миг съприкосновението на острите камънаци. Приземи се — доста твърдо — на туфа трева.
Отне й цяла минута да си поеме дъх. И още една, за да осъзнае, че е жива и здрава. Трета дълга и мъчителна минута прекара в борба с наметалото си, чиито тъмни гънки й пречеха да види накъде да побегне. Подскочи, когато нещо изсумтя в забуленото й лице.
Светата ослица.
— Ей сега! — извика тя на животното. Отметна пелерината и се изправи.
В далечината се чу трополенето на галопиращи копита. Очите й бяха пълни със сълзи от преживените ужас и болка, но тя се огледа за скривалище. Зърна два непознати коня без ездач, които тичаха на свобода.
Сорша спря. Опита се да проумее какво е станало.
Похитителят й лежеше прострян далеч върху скалите.
Дали беше мъртъв?
Главата му се беше килнала под странен ъгъл.
Беше мъртъв.
Над него се беше надвесил някакъв човек, който приличаше на Арну. Арну… няма начин. Невъзможно. Той беше останал в манастира. Освен това този Арну беше различен. Изглеждаше висок, силен, неумолим, жесток. Коя да е умна жена щеше да се уплаши от този мъж, както Сорша се беше изплашила от нападателя си.
— Арну. — Тихият й глас не се разнесе достатъчно далеч, което я раздразни. Ако това беше Арну, нямаше защо да се бои от него. — Арну! — кресна тя.
Той се обърна с лице към нея, после й показа гръб. За един кратък миг тя разпозна тъмната коса и изваяните черти на мъжа, когото помнеше от Монмаут. Но онзи парцал не покриваше половината му лице. Стори й се, че двете му очи са здрави.
Сорша примигна.
Мъжът вдигна ръце, нагласи превръзката около окото си, и когато отново се обърна към нея, от заплашителното му поведение не беше останала и следа.
— Какво се случи? — извика тя и преди да се усети, тичаше към него. — Уби ли го?
Светата ослица тръгна подире й, после спря да попасе.
— Какво? — смая се Арну. — Никого не съм убивал. Както си яздех по онзи хълм, видях, че се бориш с негодника. Ти го блъсна и скочи от коня. Той се олюля, загуби равновесие и жребецът го изхвърли от седлото.
— Да не казваш, че съм го убила? — Сорша замръзна.
— Не, госпойце. Казвам, че отърва живота, защото той определено смяташе да ти види сметката. — Арну поклати глава, сякаш изпитваше един вид благоговение.
— Май беше така. — Когато напълно осъзна думите си, краката й се подкосиха.
— Обаче ти отърва живота — повтори Арну.
— Да.
— Това се казва приключение.
— Не знаех, че съм способна на подобно нещо.