— Ти си героиня.
— Да, и аз съм на това мнение. — Нейните думи разбиха крепостните стени на страха й, замествайки го с една смутена гордост. — Трябва да намерим свещеник.
— Твърде късно е за свещеник. Пък и той не е праведник.
Арну нежно я хвана за ръката и я обърна с гръб към потрошения труп.
— Как мислиш, дали той е подпалил манастира? — Главата й бучеше от догадки — може би от падането?
— Сигурно. Той или човека, дето го е наел. — Арну я бутна. — Мърдай. Искам да преджобя негодника и да видя дали няма да научим кой е и защо те преследваше. Докато идеш да прибереш конете — моите два и неговия — все ще съм подразбрал нещо.
— Добре. — Сорша можеше да изпълни тази задача. Щеше да я изпълни. С радост. Така умът й щеше да се отклони от ужасните последствия на бягството й.
— Ти просто се погрижи за себе си! — извика й Арну.
Тя кимна и се запъти към конете.
— Майка Брижет щеше да се гордее с теб.
Майка Брижет щеше да се гордее с нея. Сорша се гордееше със себе си. Беше се натъкнала на своето първо предизвикателство — покушение над живота си — и беше триумфирала.
А сега — на работа.
Сорша хвана лесно първия кон. Неоседланата кобила я чакаше търпеливо горе на хълма и щом Сорша пое юздите, тръгна подире й като агънце.
Жребците обаче й създадоха повече проблеми. Единият, прекрасен скопец със седло, беше доста нервен и риташе непрекъснато. Сорша успя да улови юздите му и да го отведе на ливадата едва след няколко опита, през които тя надълго и нашироко описваше с нежния си глас на животното колко е хубаво и послушно.
Другият, конят на похитителя й, беше див и необуздан. Твърде скоро го бяха пречупили и жребецът още се бунтуваше срещу юздите и седлото. Сорша го улови незабавно, но той се дърпаше, вдигаше се на задните си крака и тя трябваше да призове цялата си воля и всичките си умения, за да го успокои. Когато най-сетне успя да го завърже, откри, че Арну стои с ръце на хълбоците и я зяпа.
— Не ми помогна — обвини го тя.
— Не беше нужно. — Глупавата усмивка убедително се разля по лицето му. — С конете се справяш не по-зле, отколкото с лодките.
Споменът я заля като ледената вода на Ирландско море. Той я беше оставил да се гмурне в океана, за да извади така желаната от него лодка. Сорша усети същия гняв като тогава. Такъв беше Арну. Нямаше нищо против някой друг да се потруди за благото му, особено ако този някой е Сорша.
Тя сключи ръце. Дланите й пулсираха болезнено.
— Как ме откри?
— Не беше нарочно. Исках да се прибера, туй е всичко.
— Как си се сдобил с два коня? — Конете струваха много.
— Размених ги срещу лодката.
Хм. Нима онази прогнила ладия струваше толкова пари?
— Хубава ще да е била тая лодка.
— И още как! — ентусиазирано възкликна той.
Тя го погледна внимателно. Арну отново беше мръсен, но не миришеше. Просто беше оплескан с кал от пътя. Една жилава дъбова пръчка, дълга около трийсет сантиметра, висеше от колана му. Арну май умееше да си служи с нея. Всъщност тук, на открито, той изглеждаше огромен и сигурен като канара. Тя смяташе, че с него ще е в безопасност. Изглежда, щеше да се окаже права.
— Как ме позна?
Той смръщи чело.
— Че защо да не те позная? Ти си си ти.
Дощя й се да го наругае за този логичен отговор.
— Случайно не забеляза ли, че съм преоблечена?
— Аха, като момче, ама ти си си ти. Предполагам, че това е облеклото ти за из път, а?
— Точно така. Не бива да издаваш на никого, че съм момиче.
— Добре де. — Арну отиде при капризния и нервен кон на нападателя и нежно положи ръце върху гърба му. Жребецът започна да буйства, но той взе да го гали и да му говори, докато животното не се успокои.
Сорша не би предположила, че един моряк може да има такъв опит с конете.
— Гласът ти е страшно тънък за момчешки — подвикна й Арну.
— О! — Забележката му имаше смисъл. Може би Хавърфорд беше проникнал толкова бързо под маскировката й тъкмо заради нейния глас. — Ще говоря по-дебело.
— Добра идея.
— Ти… ти откри ли нещо, което да обясни защо този човек ме нападна?
— Той имаше пари. — Арну повдигна тежката кесия, закачена на колана му. — Много пари.
— Взел си парите му? — извика тя, ужасена от безбожната постъпка на рибаря.
— Няма да му трябват на оня свят — възмутено отсече Арну.
— Не. — Сорша се обърна рязко. — Значи са му платили.
— Сигурно, обаче не знам на кой му е изтрябвало да те убива. Ти си толкова красива и добра!
Да му каже ли истината?
Не. Неотдавнашната заплаха за пореден път доказа истинността на любимата бабина поговорка: една кралска особа не бива да се доверява на никого.
— Ако побързаме, ще си намерим подслон, преди да се е мръкнало. — Арну обиколи първо понито й, после жребецът на непознатия и ги огледа като познавач. — А продадем ли тия животинки, ще съберем достатъчно пари за пътуването си.