— Фаръл, ти си късметлия — ухили му се Рейнджър. Обаче това не беше усмивката — глупава и широка, с която се показваше пред Сорша. Това беше остра, зъбата усмивка, която разкриваше хищническата му природа. — Избрах те за охрана на конете ми.
— Не виждам къде ми е късметът? — Очите на Фаръл шаваха, търсейки възможност за бягство.
— Може би там, че ти ми задигна кесията, но аз не те предадох на стражаря. Сигурен съм, че фантетата с удоволствие ще се докопат до човек с твоите умения и реноме. Може би ще те използват за назидателен пример — чувал съм, че обесването е болезнено и трае много, много дълго. — Рейнджър остави думите му да проникнат в мозъка на младежа. — Обаче аз бих искал да охраняваш конете ми, защото разпознавам таланта, където го видя, и ще получиш пет шилинга за привилегията да бдиш над тези прекрасни жребци.
Момъкът спря да се съпротивлява и подозрително изгледа Рейнджър.
— Я да видя.
Рейнджър извади монетите.
— Пет шилинга. — Подхвърли ги във въздуха, където слънцето ги позлати, и ги улови в дланта си. — Два сега, три щом се върна и те намеря тук заедно с конете.
— Лесна работа! — Очите на Фаръл заблестяха от алчност и зле прикрита насмешка.
— А ако ти хрумне да забегнеш с конете — Рейнджър така го дръпна за ухото, че лицето на момъка почти се допря до неговото — ще те намеря дори да се завреш в миша дупка и ще ти изкарам петте шилинга и цялата печалба за конете през носа.
Рейнджър отлично познаваше ефекта, който оказваше леденият му поглед. И сега не остана разочарован. Фаръл пребледня и опита да се отскубне, но не можа.
— Не ми харесва тая работа — изпелтечи той. — Зле може да свърши.
— Много лошо, защото вече съм решил: работата е твоя независимо дали я искаш или не.
Фаръл изръмжа нетърпеливо, ядосан от недосетливостта на Рейнджър:
— Нищо не разбираш, глупако. Другите ще откраднат конете и аз изобщо не мога да им попреча. Поне не много.
Рейнджър показа на Фаръл два шилинга и ги пъхна в джоба му.
— Как мислиш, каква ще е най-добрата защита за нашите коне? Да ги разхождаш от едно място до друго или да ги прибереш в конюшня и да ги пазиш там?
— Конюшнята — изписука Фаръл. — Не, чакай. Ще ги разхождам. Така всички ще си помислят, че съм ги откраднал и ги водя за продан.
— Добра идея. — Рейнджър натъпка юздите в юмрука на момъка. — Почвай да бачкаш, а когато свърша с работата си, ще те намеря. И помни: ако конете ги няма, ще те открия вдън земя. Вярваш ли ми, Фаръл?
— Да! Вярвам ти! — Фаръл тръгна към площада. — Вярвам ти! — отново извика той.
Доволен, че е сплашил младежа достатъчно, за да го държи честен поне известно време, Рейнджър пое след Сорша. Две жени обменяха клюки край кладенеца; той спря, поклони се и попита:
— Уважаеми, някоя от вас да е виждала един момък: ей толкова висок — той показа с ръка ръста на Сорша — със сини очи…
— А, кьосето с кончетата. — Жената, която му отговори, знаеше какво е брада от собствен опит, защото на мустака й би завидял всеки мъж. Над рунтавите й сиви вежди беше завързана мръсна забрадка. — Попита ме кой е най-честният търговец в града ни. Изпратихме го при Макмъртри.
— Той не е честен, обаче няма да убие момъка, за да му вземе златните пломби. Освен това е единственият прекупвач в Гленмур. — По-младата жена нямаше мустак, но Рейнджър не се съмняваше, че скоро ще си отгледа. — Момчето е добро и не заслужава подобна участ.
— Надолу по улицата и после наляво — упъти го първата жена. — Ще познаеш конюшнята, щом я видиш.
— Благодаря ви, дами. — Рейнджър повдигна леко шапката си и закрачи мрачно към Макмъртри. Няма и час, откакто са тук, а вече половината град знаеше за Сорша. Как го правеше това момиче?
Разбра, че е открил целта си, когато къщите оредяха, улицата стана още по-разкаляна, а след ъгъла се оказа точно пред задниците на Светата ослица и Вулфгар. Той спря рязко, спотаи се в сенките и огледа декорите.
Сорша стоеше с гръб към него, държеше поводите в ръце и спореше разгорещено с кривогледия, зле облечен прекупвач на конска плът.
По всяка вероятност Макмъртри.
Макмъртри не отвръщаше нищо. Стаеше си с палци, пъхнати в реверите на жакета, и клатеше глава със самодоволно изражение на лицето.
Ако Рейнджър тълкуваше сцената правилно, това изражение показваше, че Макмъртри разбира, че си има работа с жена. Във възмущението си Сорша беше забравила да понижи глас. А както всички мъже знаеха, лесно беше да измамиш една жена.
Но снощи Сорша се беше подготвила добре. Беше го попитала каква според него е стойността на конете и изказа своето мнение, което беше изградено върху разговора със собственика на кръчмата в Хамелдон. За изненада на Рейнджър тя преговаряше доста умело и единствената й пречка се явяваше монополът, установен в градчето от Макмъртри.