Сорша въздъхна облекчено и отиде до носа на лодката. Благодарение на силата, придобита чрез физическия труд в манастира, успя да я извлече на брега. Стърженето на дървото върху пясъка бе най-сладкият звук, който някога бе чувала. Сорша изстена, докато я изтегляше далеч от алчните вълни. Избърса ръце в корсажа си, обърна се — и откри, че над нея застрашително се е възправил някакъв мъж.
Тя изпищя.
Той отскочи назад. Беше облечен в груби, мокри, намачкани дрехи. Имаше невероятно широки рамене. Вонеше на риба и солена морска вода. Тъмна, остра брада обрамчваше бузите и брадичката му. Един парцал бе омотан около половината му лице.
Приличаше на чудовище.
Тя отново закрещя.
— Стига! — Той протегна към нея грубите си, отрудени ръце в знак на примирие и я укори: — Изплаши ме!
— Аз ли съм те изплашила? Ти ме изплаши! — Сърцето й още малко и щеше да изхвръкне от гърдите. — Кой си?
— Аз съм рибарят Арну. — Говореше на английски, но със странен акцент, който и се струваше смътно познат.
— Какво търсиш тук?
— Исках ладията. — Той посочи лодката и се ухили като малоумник. — Гледах я как се подмята насам-натам около острова. Помислих си, че ако не я взема, работата й е спукана. Ти беше много смела, както се хвърли във вълните.
— Да не казваш, че си ме гледал? — Сорша разгневено спусна надолу полите си.
— Ами… да. — Арну се намръщи объркано. — Че какво друго да правя?
— Примерно да ми помогнеш? — Сорша вдигна наметалото си и се загърна в него. Зъбите й тракаха от студ, вятърът притискаше мокрите дрехи към премръзналото й тяло.
— Не исках да влизам в студената вода — поясни Арну.
— А пък аз много исках, а? — Възмущението, което се надигна в нея, не можеше да я стопли.
— Не че съм те молил, ама браво на тебе…
Възмущението й поутихна. Човекът беше дружелюбен, разговорлив и благодарен. Приличаше на симпатично дребно магаренце, като се изключи, че… беше огромен. Висок, мускулест, корав. Такова тяло се придобиваше след години изтощителен труд и недостатъчно храна.
Той продължаваше да се хили — голям, глупав нещастник, който нямаше разум дори колкото водорасло.
— Май не е зле да поиздърпам лодката по-навън, а?
— Май да. — Сорша напъха краката си в ботушите и изстена, когато песъчинките болезнено се забиха в кожата й. Цялата беше премръзнала.
Обзета от нетърпение, тя не изчака Арну. Тръгна сковано по стъпалата, изсечени в скалите. Вятърът я тласкаше към покритите с лишеи стени на манастира. Трябваше да влезе на топло колкото се може по-бързо. Вече не чувстваше пръстите си.
Първо усети миризмата на непознатия, после чу тракането на дървените му налъми.
— Значи това е прочутият Монмаутски метох, който спасява изпадналите в беда моряци или ги изпраща на последния им път?
— Да. — Колко странно. Почти никой не беше чувал за метоха, камо ли да знае името му. Повечето хора смятаха Монмаут за мит.
— Тука ли живееш? — Тесните стъпала не му позволяваха да се изравни с нея, но не му пречеха да диша във врата й.
— Да. — Арну щеше да си направи извода, че е монахиня. Мъжете винаги я вземаха за такава, а тя не си правеше труда да ги разубеждава.
— С такава коса? — изкиска се той.
— Какво ми е на косата? — изскърца със зъби Сорша.
— Оранжева е като морков.
Тя се врътна и го изгледа сърдито. На лицето му грееше глупашка усмивка.
— Не е вярно. — Не беше чувала обида по адрес на косата си, откакто за последен път се видя с оня надменен звяр, принц Ранже дьо Леонидес, известен още като Рейнджър… който сега беше мъртъв.
— Морков е, морков е. Чукундурът е прекалено червен. — Челото на рибаря се набръчка от мисловно усилие.
Не че смъртта на Рейнджър я радваше — ако не й беше годеник, изобщо нямаше да се връзва на закачките му — но морковените му сравнения никак не й липсваха.
Отправи една кратка молитва за покой на душата му и една за неблагочестивите си мисли. Обърна гръб на Арну, направи две крачки и се хързулна обратно по влажната скала. Размаха ръце. Отчаяно се опита да запази равновесие. Изпита ужасяващото усещане, че пропада. Той я улови.
Всъщност я подхвана за кръста и с едно-единствено движение я изправи на крака. После изтри ръце в ризата си. На лицето му беше изписано странно изражение — на унижение и мъка.
Две впечатления я връхлетяха едно след друго: този мъж смърдеше ужасно и беше горещ като фурна.
— Кой си ти? Какво търсиш тук?
— Бурята ме запрати тука. — Арну погледна разтревожено небето, сякаш очакваше то изведнъж да се продъни. — Аха, бурята. Издуха ме до брега, а лодката ми потъна.