— Ти беше толкова честен и пазарлъкът с теб ми достави такова удоволствие, че знам: мога да ти се доверя. Би ли ми казал къде може да утоля глада си? Някое място, където да се заситя и да взема храна за още един човек?
Рейнджър с очите си видя как се случи непоправимото, но не можа да стори нищо.
Зъл план се зароди и разцъфтя в главата на Макмъртри. Той отправи злорадо весел поглед по посока на Рейнджър и прошепна нещо в ушенцето на Сорша.
— Благодаря! — Сорша се скри зад ъгъла.
— По дяволите! — Рейнджър хукна след нея, обаче търговецът го хвана за яката.
— Получи каквото искаше, човече — дяволски добра цена за кончетата, а жена ти си запази самочувствието.
На свой ред Рейнджър сграбчи Макмъртри за гушата.
— Тя е момче. Набий си го в главата. Момче.
— Ако е така, това е едно адски глупаво момче — заяви Макмъртри.
Рейнджър го блъсна и продължи нататък, но Сорша вече беше изчезнала.
10
Сорша вървеше с танцова стъпка към гостилницата, препоръчана й от Макмъртри. Двеста прекрасни, трудно извоювани фунта весело подрънкваха в джоба й.
Арну щеше да е толкова доволен от успеха й! И изненадан, защото макар да беше прикрил съмненията си, тя ясно долавяше опасенията му, че няма да вземе цената, която бяха определили като прилична. Пък и тя се радваше на обещанията на Макмъртри, че ще настани животните в добри домове. Под грубата и корава фасада туптеше едно благородно сърце.
Сорша почука на тясната вратичка в стената и се усмихна, когато слугинята й отвори.
— Дойдох да утоля глада си — каза тя, внимавайки за гласа си.
Слугинята изгледа Сорша от глава до пети.
— Добре. Насам. Аз съм Ивлийн. — Жената я въведе в тясно и мрачно преддверие, където имаше две мраморни статуи — нимфи, които държаха делви за вода на раменете си. Странна украса за една гостилница, но пък цялото място беше странно. По-точно казано, тук беше прекалено хубаво за обикновен хан.
Когато Ивлийн я отведе до един дълъг коридор, Сорша отбеляза, че мястото е по-голямо, отколкото изглежда. Едната страна на коридора беше осеяна със затворени врати. Точно отсреща й имаше голяма двойна врата. Стените бяха варосани и украсени с картини на прекрасни разголени жени. Сорша спря пред една майсторски нарисувана сцена на водопад, осветен от лунните лъчи, в който се къпе девойка, облечена единствено в очарователното си смущение. На канарата над нея един конник се беше спотаил в сенките и наблюдаваше момичето. Мрачната му възбуда накара сърцето й да забие по-бързо. Жената нямаше шанс, конникът щеше да я хване и да я подчини на плътския си повик.
— Ела. — Ивлийн я задърпа за ръката. — Можеш да им се възхищаваш на излизане. Вътре те чака нещо по-добро.
— Наистина ли? — Сорша се олюля зад нея. — Имам представа от изкуство и тази картина е изумителна. Тя говори на зрителя. Да не би това да е Зевс, който похищава някоя от многобройните си любовници?
— Не зная. — Ивлийн очевидно беше работещо момиче, което не си губи времето. — Ще трябва да питаш Мадам.
— Мадам? Тя ли управлява това заведение?
— С желязна ръка в кадифена ръкавица.
Те минаха покрай една отворена врата — спалня на приземния етаж, колко странно — и светлината от отворения прозорец огря Ивлийн. Външността й беше много хубава, дори леко екзотична. Чистата й кожа имаше прекрасен загар, огромните й кафяви очи бяха обрамчени от тъмни ресници, дългата до раменете коса имаше цвят на махагон и беше прихваната на тила с панделка. Но костюмът й беше много странен за прислужница. Дързък. Предизвикателен. Роклята й беше скроена като нощница — с ниско деколте, с удивително количество дантела и от тънък, направо прозрачен плат. Може би тази премяна изстискваше някой и друг бакшиш от кесиите на стиснатите шотландци.
Не — Сорша беше научила много, откакто напусна манастира. Тази премяна щеше да изстиска кесията, на който и да е мъж.
— Какъв е днешният специалитет? — попита тя. Сорша се надяваше, че тук готвят ястията с дъхави билки. Засега шотландските ястия изобщо не я бяха впечатлили.
— Моят ли? — момичето я погледна. — Аз съм по свирките.
— В смисъл, че свириш, докато гостите се хранят?
— И така може да се каже — засмя се момичето, после спря толкова внезапно, че Сорша, която се беше зазяпала в друга картина, едва не се блъсна в нея. — Да не ти е за пръв път?
— Глупости! — Изненадата накара Сорша да извиси тънък гласец. — Какво искаш да кажеш? — попита тя, вече по-гърлено. — Разбира се, че много пъти съм утолявала глада си, при това в най-изисканите кухни!
— Хммм — момичето я измери с поглед от глава до пети и попита, без да крие подозренията си. — Кой те изпрати тук?