— Прекупвачът Макмъртри.
— Сигурен ли си, че не е бил стражарят?
— Не, Макмъртри беше. — Защо й беше на Ивлийн да се притеснява за стражаря? — Току-що му продадох два коня. Добре де, един кон и едно пони. — Сорша не се стърпя и се похвали: — Измъкнах му повече, отколкото той искаше да даде.
Ивлийн вдигна ръката на Сорша и я разгледа. Изведнъж на лицето й цъфна очарователна момчешка усмивка и тя сплете пръсти с нейните.
— Страхотно. Мадам никога няма да ми прости, ако не я включа в шегата.
— Каква шега? — Мястото ставаше все по-странно. Ивлийн се върна до голямата двойна врата и почука.
— Влез — извика един дълбок и културен контра алт.
Ивлийн рязко разтвори вратите и махна на Сорша да влезе.
Малката всекидневна беше издържана в синьо-зелено. Мебелите бяха стилни и изключително елегантни. В огромните порцеланови саксии растяха кичести цветя. Тежки завеси покриваха прозорците. Запалените свещи пръскаха светлина. Играещите им пламъци осветиха лицето на една изключителна жена — висока и широка колкото гардероб, облечена в хлабава роба и лекьосана престилка, която подчертаваше застрашителните й пропорции. Брадичката й беше побита в стълбичка от тлъстини, която по нищо не напомняше шия. Над квадратната челюст цъфтеше малката розова пъпка на устата й. Носът й беше някаква смътна подутина, но очите и… умните кафяви очи, напомниха на Сорша за майка Брижет. Дамата стоеше пред статив и държеше в ръка малка четка, топната в алена боя. Острият мирис на бои и разредител се смесваше с аромата на цветята.
Една млада жена на около двайсет и пет години се беше изтегнала върху синьото кадифе на леглото. Единственото й облекло се състоеше от цвете над ухото и един чаршаф, завързан около кръста й. Беше обърната към зрителя в профил, а нейната дълга руса коса се стелеше по гърба й. Ръцете й бяха протегнати, за да уловят някакво невидимо съкровище.
Сорша зяпна от изумление. Знаеше, че според баба й нищо не може да смути една принцеса, но страните й пламнаха, а погледът й беше като прикован от необикновената гледка.
Прикован ли? Та тя дори не можеше да мигне!
— Това е мадам Пинчън. — Ивлийн затвори вратата и се облегна на нея. — Госпожо, този младеж — тя смигна на мадам Пинчън — почука на задната порта и поиска да го нагостим.
— Нима? — Мадам беше собственичката на великолепния алт и, ако се съди по статива — автор на картините в коридора. Платното изобразяваше синия сумрак на дърветата, която се протягаше към сребърната месечина.
Възторгът заличи задръжките на Сорша.
— Талантът ви е удивителен. Но не е нужно да ви го казвам.
— Все пак ми е приятно да го чуя. — Мадам й протегна ръката си.
Сорша я пое и забеляза набитите пръсти, широката длан, триъгълните нокти с бели петънца в основата.
— Солта на земята — сподавено прошепна тя.
— Точно така. — Мадам се засмя сърдечно, силно.
— Внимавай какво казваш, защото мадам има най-острите уши в Шотландия — посъветва я Ивлийн.
— Тя знае много повече, отколкото можем да си представим — обади се девойката с вдигнатите ръце. — Обаче Мадам внимава много с кого споделя знанията си.
— Ти обаче изобщо не внимаваш и не пазиш тайните ми — оплака се Мадам. — Предпочитам да хващам жертвите си неподготвени.
— Жертви ли? — Сорша опита да се отдръпне, но Мадам не й даде.
— Образно казано. — Мадам пусна ръката й. — Никога не бих ти сторила зло.
Сорша й повярва. С този ръст, с тази осанка, с този глас друго би било невъзможно. Но същевременно осъзна, че не се намира в гостилница.
А в какво тогава? Идея си нямаше.
Позиращото момиче се размърда неловко.
— Мадам, мога ли вече да си сваля ръцете?
— За днес свършихме. — Мадам почисти четките с разредител. Когато девойката тръгна да се разхожда из стаята, без изобщо да се притеснява от голотата си, тя се обади:
— Хелън, наметни си нещо. Няма защо да притесняваме нашия млад клиент.
Девойката примигна изумено:
— Смятате, че го притеснявам? Всеки мъж би дал мило и драго, за да… — Хелън се вторачи в Сорша. Зелените й очи се отвориха широко от изумление. — О!
Сорша смутено се огледа. Дали беше забравила да си закопчае нещо? После видя как Хелън и Ивлийн си разменят усмивки. Двете сякаш си приказваха без думи, както често правеха сестрите в метоха.
Но това тук не беше метох.
— Седни, млади момко. — Мадам се намести в едно огромно кресло и покани Сорша да седне на отсрещния стол. — Вярваш ли в изкуството хиромантия, тоест в това, че бъдещето е изписано на ръката ти?
— Пълни глупости — решително заяви Сорша, но после се разколеба: — Обаче съм безкрайно любопитна да узная какво ми е готви бъдещето.