Мадам не й обърна внимание.
— Предстои ти да извършиш велики дела в твоята страна, но първо трябва да преодолееш предизвикателствата.
Това поне беше вярно.
— Осланяй се на Господ и дай ръката си на този, който те обича. Ти вече го познаваш.
— Мъж ли? За мъж ли говориш? — Сорша се взря в дланта си, опитвайки се да види въпросния мъж. Вместо това видя мазолите от мотиката и лопатата и линиите, насичащи бледата, суха кожа. Мъж нямаше. Познаваше единствено Арну, а той не я обичаше. Или поне… не беше дал признаци да я обича.
— Вземи го! С него те чака голямо щастие. Голямо щастие! — Мадам стисна ръката й.
Сорша не можеше да вземе Арну, не и в смисъла, който влагаше гледачката. Той беше рибар. Тя беше принцеса.
— Ще ти се прииска да го нараниш, но не бива. По-добре го превъзпитай. Достатъчно е страдал. — Докато Мадам въртеше пръстите на Сорша и проследяваше линиите на дланта й, тя поклати глава, сякаш съжаляваше този митичен мъж.
Сорша отново дръпна ръката си. О, но защо въобще си губеше времето с подобни глупости? Хиромантията очевидно беше загубена работа. Абсурд на квадрат.
Мадам я пусна. Това, което Сорша беше взела за салонна игра, сега се превърна в небесно пророчество и черните очички на Мадам я гледаха съвсем сериозно.
Другите жени очевидно бяха прочели съмнението, изписано на лицето й, защото Ивлийн я посъветва:
— Трябва да послушаш Мадам. Чак е страшно как винаги се оказва права.
— Истина е — добави Хелън.
— Но този път не е познала — заяви Сорша. — Нещата, които ми каза, просто няма как да станат.
Мадам се усмихна, по нищо не личеше да е засегната.
— Накрая ще видим кой е прав — каза тя.
— Освен това — хитро подхвърли Хелън — бас държа, че Мадам знае нещо за теб, което мислиш, че си скрил.
— Тук никой няма да се хване на този облог — пошегува се Ивлийн.
Мадам се засмя — дълбок, топъл смях, от който тялото й се разтресе.
Сорша погледна жените една по една.
— Отново ми се присмивате.
— Ако ти издам твоята най-пазена тайна, ще ми повярваш ли, че съм прочела ръката ти? — попита Мадам.
Най-пазената й тайна? Сорша уви яката на наметалото около врата си и снижи глас.
— Да.
Мадам се наведе и докосна бузата й.
— Дрехите изобщо не прикриват красотата ви, Ваше височество.
— Как… — подскочи Сорша и се втренчи в дланта си. Не видя нито корона, нито трон; никакъв белег, който да сочи кралския й произход или пола и. Тя навря ръката си в лицето на Мадам.
— Тук ли видяхте всичко това?
— Знаем много за разликата между мъжа и жената. Ивлийн предположи, че си момиче, аз също.
Сорша беше облечена като момче. Снижаваше гласа си. Очевидно това не беше достатъчно.
— Добре, разкрили сте маскировката ми. Но защо ме нарекохте „Ваше височество“?
Ивлийн седна на едно кресло. Хелън се настани на облегалката му.
— Преди по-малко от две седмици при нас дойде един мъж. Имаше пари. Конят му беше същински вихрогон. Беше грозен като смъртта и се обличаше в черно. От глава до пети.
Сорша рязко си пое дъх.
— Човекът, който…
— … се е опитал да те убие? — довърши Мадам.
— Откъде знаете? — Сега вече Сорша вярваше в предсказанията на гледачката. И как иначе? Мадам беше изрекла на глас най-пазената й тайна.
— Той пиеше като смок — обади се Хелън — и ми довери, че бил наемен убиец, изпратен да похити принцесата на Бомонтен. Постарах се да му развържа езика. — Хелън сведе клепачи в знойна покана. — Той каза, че бил един от многото, на които било възложено да убият принцесата, която живеела в метох. Някакъв принц бил изпратен да те заведе у дома и той трябвало само да го проследи, да те посече и да вземе кръста ти като доказателство за извършеното деяние. Бил единственият, поел по пътя. Другите убийци — нарече ги „некадърници“ — дебнели по пътя за Единбург или в самия град. Каза, че непременно щял да те залови и да удвои богатството си.
— Убиецът ме откри. — Сорша навлажни пресъхналите си устни. — Принцът — не.
— Но си се отървала жива — отбеляза Ивлийн.
— Да.
— Браво на теб. Тоя самохвалко беше ужасен в…
Мадам се прокашля.
Хелън си затвори устата.
— Тук всички си имаме тайни. — Мадам се облегна назад в креслото и скръсти ръце на огромното си шкембе. — Е, Ваше височество, ваш ред е. Ще ви подскажа — това не е метох. Каква е нашата най-пазена тайна?
От коридора се дочу бърборенето на женски гласове. Синьо-зеленият цвят в тази стая ласкаеше външността на Ивлийн, Хелън, Мадам, а вероятно и на нея самата. Златните свещници сияеха и хвърляха меки, приглушени отблясъци във всяко кътче на стаята. Сорша усети, че тук е пипала майсторска ръка. Диванът и столът образуваха уютно любовно гнезденце и бяха тапицирани изящно и с вкус. Мебелите бяха от дъб, което им придаваше лекота и стил. Стаята беше истинско бижу, а пълна с красиви жени, се превръщаше в еквивалента на безценно съкровище.