— Той не е това, за което се представя.
Жената го стисна като в менгеме.
— Той е тя! — извика Рейнджър.
Жената затвори вратата… без да го изрита навън. Даже го пусна да влезе.
— Я кажи, защо ми го рече последното?
Той оправи дрехите си.
— Защото прецених, че вече знаеш, иначе нямаше да ме малтретираш така.
— Знам много неща за девойчето, не знам нищо за теб, така че почвай с тайните си. В противен случай ти гарантирам, че никога няма да я видиш.
Обзе го собственически гняв. Той пристъпи към дебеланата. Взря се твърдо в очите й.
— Да не си посмяла да говориш, че никога вече няма да видя Сорша. Тя е моя.
За един безумно напрегнат миг жената издържа погледа му. После примигна.
— Ела с мен. — Обърна му гръб и тръгна по коридора, оставяйки го да стиска напразно юмруци.
Каква ли беше играта й? Не се ли боеше, че ще я нападне изневиделица? Или пък имаше очи на гърба си?
Докато водеше вътрешна борба, жената изчезна в затъмнения коридор.
— Ела! — повика го отново тя.
Рейнджър се подчини. Дебеланата го отведе в елегантно обзаведена приемна, издържана в синьо-зелено и златно, която обаче беше празна. Стаята миришеше на бои, разредител… и парфюм. Сорша я нямаше тук и той застана на прага, а дебеланата се настани на едно крехко кресло, което сякаш щеше да рухне под тежестта й.
— Къде е тя? — попита Рейнджър.
— На сигурно място. Доколкото зависи от мен, ще си остане там. — Жената му посочи отсрещния стол. — Седни да си поговорим. Убеди ме, че трябва да те допусна до нея.
Но той остана прав.
— Достатъчно е да я попиташ и тя ще ти каже, че съм неин спътник. Това би трябвало да уталожи подозренията ти.
— Грешиш. Това момиче е самата невинност. Няма си представа кои са враговете й. Не възнамерявам да ти я поверя, без да съм сигурна в теб. Седни. — Гласът й изплющя като камшик.
Той седна.
— Дай ми ръката си.
Рейнджър се зачуди дали не бълнува, но й подаде ръката си.
Тя проследи формата й, разгледа ноктите, обърна дланта му нагоре и се втренчи в нея, очевидно запленена от… факта, че е чиста? От дълбоко врязаните линии? От резката по пръстите на дясната му ръка? Резката, която граф Дюбел беше оставил с бастуна си?
Тай зачака нейния коментар, но когато тежките й клепачи се повдигнаха, тя се вторачи в очите му и рече:
— Пръстите ти са докоснали смъртта.
На свой ред той се взря в очите й. Мозъкът му възприе невъзможна информация: тази жена знаеше какво му се е случило. Но как така?
Не бе възможно. Само един човек знаеше какво се случи онази нощ и той никога не говореше за това. Дори и на Рейнджър.
Но дебеланата не дочака отговора му.
— Ти си принцът на Сорша.
Дали тази жена нямаше източници, за които той не подозираше? Дали не беше професионална убийца?
— Не. Само предполагах. Не знаех със сигурност до този момент. — Тя го гледаше така, сякаш четеше мислите му. — Аз съм мадам Пинчън, съдържателката на това заведение, и дойдох тук преди повече от пет години. Да, ще те убия, но само ако храниш зли помисли към това момиче. Това уталожи ли подозренията ти? — Той не отговори и тя се усмихна. — Не. Разбира се, че не. Подозренията ти са обосновани и са се превърнали в част от съществото ти. Но предупреждавам те, принце: правиш грешка, като не се доверяваш на това момиче.
— Доверявам й се.
— Достатъчно, за да й кажеш кой си?
— Имам си причини да не й се разкрия. — Точно сега беше въоръжен, ако тази жена, мадам Пинчън, се опиташе да го убие, щеше да отговори на удара с удар. Ако беше наранила Сорша, щеше да превърне живота й в ад.
Тя забарабани с пръсти по облегалката и го загледа така, сякаш той представляваше ребус за решаване.
— Значи ти си принцът, но още не сте се срещали.
— Отраснахме заедно. — Силно казано, защото той живееше в палата в Ришарт, а Сорша живееше в Бомонтен, но родителите им си ходеха на гости поне веднъж годишно. Рейнджър познаваше Сорша откакто се помнеше.
— Но тя пътува с теб. Защо не те помни?
— Промених се. — Меко казано.
Мадам се вгледа в лицето му, скрито наполовина от дрипавата превръзка.
— Окото ти е здраво.
— Да. — Нека знае, че е силен, здрав мъж, способен да защити себе си и Сорша.
— Ти се маскираш, също както и тя. Но защо? Защо не й кажеш кой си?
— Не съм уверен, че тя покорно ще се съгласи да стане моя съпруга, а не мога да я загубя сега. Твърде много зависи от съюза ни.
— Що за мъжка лудост те кара да вярваш, че Сорша ще пристане на човека, който я е излъгал?
— Когато се върнем в Бомонтен, тя няма да има избор.