— Как така? Ами онази лодка чия е? — Тя посочи ладийката на пясъка. — Какво съм издърпала тогава?
— Това не е моята лодка. — Арну поклати решително глава. — Или поне не беше досега. Ако никой не си я поиска, моя е.
— Ти ми каза, че си я искал, че си я гледал как вятърът я подмята насам-натам… — Не беше казал, че ладията е негова. Тя сама си го беше внушила. — На кого е тогава?
— Отгде да знам. На някой, дето не знае как да си пази нещата, ха-ха-ха!
Погледът й първо се спря на лодката, после на лицето му.
— Ти как се озова тук?
— Хванах се за една дъска от лодката ми и вятърът ме довя на брега.
— Тогава къде е собственикът на онази ладия?
— Отгде да зная? Може да се е удавил.
— Да си виждал следи от друг човек?
— Не.
Значи един моряк все пак беше мъртъв. Сорша потрепери от студ и отново пое към манастира.
— Откога си тук?
— От няколко часа.
— Защо направо не дойде в метоха? Тежката дървена порта се издигаше пред тях.
— Защото исках лодката.
Едно си баба знае, едно си бае. Сорша изсумтя раздразнено.
Рибарят вдигна тежката желязна халка и я остави да падне върху дъските. Звукът отекна в целия метох.
Сорша се обърна рязко и го хвана да я гледа с непревързаното си око. За един плашещ момент този мъж й се видя не глупав рибар, а страшно чудовище.
— Защо си забулил така лицето си? — остро попита тя.
— Загубих си окото. — Арну се ухили дружелюбно и на шега й отдаде чест. — Грозна гледка, всичко е в червени и подути белези. Затова го крия. Искаш ли да видиш? — Той започна да повдига парцала.
— Не!
Отвъд затворената порта се разнесе звук като от скърцаща шума. Сорша от опит знаеше, че така шумоли колосаната монашеска одежда. Вратата се разтвори широко. Пред тях застана една възрастна калугерка със сведен поглед и ръце, прибрани в ръкавите.
— Сестро Тереза, един пътник е бил изхвърлен на бреговете ни. — Сорша пристъпи в преддверието. — Предайте на майка Брижет, че той моли за подслон, докато не стане възможно завръщането му при миряните.
Когато чу как тракат зъбите на Сорша, милата сестра Тереза вдигна поглед. От сдържаното й поведение не остана и следа и тя изгука напевно:
— За бога, чедо, да не си цопнала в морето? Бързо, трябва да те стоплим, преди да си измръзнала до смърт. — Тя метна едно одеяло върху Сорша и я прегърна. — Бягай в лечебницата!
— Да, сестро. — Сорша не беше в състояние да спори. Разтърсваше се от треска.
Сестра Тереза огледа Арну чак сега. Присви ноздри, когато усети вонята му. Посочи едно невидимо петънце на пода и заговори с глас, който издаваше стоманена воля:
— Ти! Пътниче! Да не си мръднал оттук, преди да дойде някой да те прибере. Отвори си ушите добре: да не си мръднал! Не пипай нищо! И само имай късмета да оцапаш нещо!
Арну се намъкна вътре. Светлината нахлуваше на ивици през високите прозорци.
Сестра Тереза отиде при Сорша и я прихвана нежно.
— Горе главата, момиче, скоро ще се оправиш.
Сорша кимна, защото знаеше, че горещите торби с пясък в лечебницата ще я стоплят. Сестра Ребека, която се грижеше за здравето на монахините, щеше да й предпише медец, сбран от пчелина в градината на самата Сорша. Обаче стъпките на младата жена бяха несигурни. Не можеше да се освободи от усещането, че е изоставила Арну.
— Госпойце! — извика той с гръмовния си глас.
Сорша се обърна. Изпитваше някакво абсурдно облекчение при мисълта, че още може да го вижда.
— Да?
Проточил врат, той стоеше в преддверието на мястото, което сестра Тереза му беше посочила. Гледаше я с неизказана скръб, сякаш тя отнасяше щастието му и надеждата му за спасение в ръцете си.
— Не ви попитах как се казвате?
— Сорша. — Докато го гледаше така, застанал между светлосенките, нещо в него й се стори познато. Стойката му — леко разкрачени крака, здраво стъпили на земята, с юмрук, небрежно положен на кръста. Изправената глава с арогантно вирната брадичка. Окото му… немигащо, широко отворено, хипнотизиращо… като че ли в един отдавнашен сън Сорша беше виждала и двете му очи, които се взираха в нея, докато смъртта протягаше ръката си да я грабне…
Сестра Тереза я повлече нататък. Сорша подскочи сепнато.
— Миличка, ще премръзнеш до смърт, ако бързо не отидем в лечебницата.
Когато Сорша отново погледна Арну, той ухилено поклати глава. Отново беше простият, глупав рибар. Обаче сребърният кръст на гърдите й гореше.
2
На следващото утро Сорша стоеше с мотика в ръка и гледаше как Арну гради зид около билковата градина. Силата му беше впечатляваща. Четири жени едва успяваха да помръднат камъните, които той с лекота повдигаше. Обаче Арну не показваше умора — дялаше, вдигаше и натъкмяваше без прекъсване. До обяд беше свършил повече работа, отколкото Сорша и три сестри бяха успели да свършат за цяло лято.