Миришеше несравнимо по-добре — вчера майка Брижет го беше накарала да се изкъпе, преди да го допусне до масата за вечеря. Освен това изглеждаше глупаво — дрехите му се бяха разпаднали на късчета, когато монахините ги пуснаха във врялата вода за прането. Ето защо игуменката му даде едно скромно кафяво расо, което изобщо не подхождаше на стройната му фигура — китките му се подаваха изпод ръкавите, а прасците му стърчаха изпод дрехата. Качулката му се беше свлякла назад. Парцалът покриваше окото му и челото му, придавайки му вид на палячо — като дете, което се прави на слепец. Лицето му беше обрасло с брада. От време на време Арну се взираше в слънцето, сякаш държеше да се увери, че още е ден.
Въпреки това се трудеше за десетима, ядеше за петима и се хилеше добродушно, докато чакаше било някой да си поиска лодката, било майка Брижет да му я даде.
На Сорша й се щеше Арну да се качи на лодката и да отплава надалеч. Да, нуждаеше се от помощта му за градината, обаче присъствието му я изнервяше.
Но защо? Та той беше един прост рибар. Не беше чувал за Бомонтен, за двореца с дългите вити стълбища и високите мраморни колони, за пътеките, виещи се през планините, за девствените гори, за бумтящите водопади. Бомонтен…
Снощи беше сънувала дома. Тичаше по безкрайните коридори на двореца и търсеше сестрите си, баща си, баба си, докато най-накрая не осъзна, че нещо я преследва. Беше се събудила с лудо биещо сърце и пулсиращи слепоочия. Изправи се и се втренчи в малкото прозорче на вратата. Заслуша се в царящата тишина. Беше убедена, че е дочула стъпки пред килията си. Бавно, плахо бе пропълзяла до вратата.
Светата обител бе оформена като квадрат, в чийто център се намираше параклисът, а в ъглите — дневните и спалните помещения. Сорша погледна потъналите в мрак градини, звездната нощ, залязващата месечина. Вятърът свиреше във върхарите, но на земята нищо не помръдваше.
Не чу повече стъпки, но би се заклела, че…
— Какво мислиш за него? — попита нечий овладян глас с френски акцент.
Сорша така бе потънала в мисли, че се извърна стреснато. Майка Брижет стоеше на каменната пътечка. Игуменката винаги се движеше изящно и тихо, но не чак толкова, че да не чуеш идването й. Сорша свали голямата си сламена шапка и я завъртя в ръцете си.
— Добър работник е, а малко помощ не ни е излишна.
— Сестра Тереза го смята за гламав. — Майка Брижет седна на пейката под кривата киселица и потупа мястото до себе си. — А ти?
— Не, съвсем не. — Гламав ли? Друг път! — Не, той просто… лесно се разсейва. И дрънка прекалено много. Той е… — Сорша седна и затърси точната дума, с която опише Арну. — Досадник.
— Разбирам. — Бегла усмивка разведри зимата по лицето на сестра Брижет. — Твърди, че е от Нормандия, и макар че не съм била там цяла вечност, мисля, че тамошните селяни говорят с такова произношение. — Игуменката се изразяваше като френска аристократка. Лицето й издаваше богат и горчив опит.
— Значи… значи смятате, че той е този, за който се представя? — Сорша се бе научила да уважава мнението на майка Брижет по всички въпроси.
— Защо? — Сивите й очи измериха Сорша от глава до пети. — Да не мислиш, че лъже?
— Ако лодката не е негова, чия е тогава? — Сорша уж нехайно сви рамене.
— Добър въпрос, който заслужава отговор. — Майка Брижет беше слаба — всички монахини тук бяха слаби, това беше беден метох — и стоеше абсолютно изправена, сякаш беше нещо немислимо да се облегне на пейката. — Тази сутрин излязох на брега. По пясъка имаше пресни следи от мъжки ботуши.
— Ботуши. — Сорша погледна нозете на Арну. Той носеше кожени гамаши с дървена подметка. Освен тях и дрехите му, които вече бяха на боклука, той нямаше нищо. — Двама мъже ли има на острова?
— Така изглежда.
— Но защо? Ако морето е изхвърлило втори човек на брега, защо той не потърси убежище в манастира? — Но още преди игуменката да отговори, Сорша се сети за съня си, за страха, че нещо я преследва.
— Може би заради теб? — деликатно предположи майка Брижет.
— Мислите ли, че трябва да… — Сорша се поколеба.
— Да се завърнеш на трона в Бомонтен? — Игуменката се усмихна сурово, когато съзря смайването на младата жена. — Мислеше, че не знам?
— Никога преди не сте споменавали титлата ми. Винаги съм се чудела дали сте наясно. Дали Джефри ви е казал.
— Не, не ми каза. Даде ми пари, много злато, и ми разправи, че понякога изпадаш в пристъпи на лудост, които аз трябвало да обуздавам.