— Какво? — Сорша така подскочи, че за малко да прекатури пейката. — Това ли ви е казал Джефри? Че съм побъркана? Но защо!
— Смислен въпрос. Навремето реших, че той просто е искал да привлече вниманието ми към теб, за да не те изпускам от око.
— И вие бдяхте зорко над мен? — Сорша си спомни как постепенно се беше сприятелила с по-възрастната жена през първата година.
— Точно така! Натоварена съм с отговорността за здравето и сигурността на всички сестри тук. Не можех да допусна някаква луда да ги застраши.
— Мислех, че прекарвате толкова време с мен, защото… — … ме харесвате — завърши наум Сорша.
Майка Брижет се засмя нежно.
— След месец се уверих, че си напълно нормална и имах изключителното удоволствие да се радвам на твоята компания. Ти не си обикновено момиче. Ти си начетена. По-начетена и от мен, а аз имам завидно образование. Преди революцията прекарвах сума ти време в парижките салони с философи и учени. Дори само това би ме навело на предположението коя си. После забелязах колко усърдно четеш вестниците, донасяни от мистър Макларън, и изрязваш статиите, посветени на Бомонтен. Оттам до извода, че си в изгнание и навярно си една от изгубените принцеси, има само една стъпка.
Сорша обмисли думите на игуменката:
— Мисля, че е време да се завърна — прошепна тя и зачака да чуе несъгласието на майка Брижет.
Вместо това по-възрастната жена кимна усмихнато.
— Обаче това е невъзможно. — Сорша стисна отчаяно ръце. — Вие имате нужда от мен. Метохът има нужда от мен. Аз спазарявам нашите билки за стоките на мистър Макларън. Грижа се за градината. Помагам в лечебницата.
— Ти си много талантлива и полезна, но ние се оправяхме с тези неща и преди твоето идване. Не си незаменима.
— Но ако си тръгна… — Сорша се беше привързала към монахините и те й отвръщаха с обич. Бомонтен беше далече в Пиринеите, които никога повече нямаше да види.
Майка Брижет я разбра и без думи.
— От самото начало знаехме, че ще те загубим, а и не сме мирянки. Умеем да превъзмогваме загубите. Очакваме ги.
Но какво щеше да стане със самата Сорша?
— На мен ми харесва тук — възрази тя.
— Можеш ли да ми кажеш от сърце, че тук е място за теб?
— Да, да!
— Сорша, знаеш ли каква съм? Или по-точно каква бях?
— Не. Аз… — Сорша никога не си беше задавала този въпрос. Майка Брижет беше игуменката на метоха и тя не можеше да си я представи, в каквато и да е друга роля.
— Казвах се Лорет Брижет Ан Жьоневър Кювие, контеса Болийо от Прованс. На трийсет и две години живеех в замък през лятото и в Париж през есента. Отивах в кралския дворец, когато ми скимнеше, защото дружах с кралицата. Носех се в позлата от глава до пети. Диаманти красяха косите ми, пантофките ми, пръстите ми. — Тя се усмихна, сякаш споменът й беше приятен, или сякаш нескритото удивление на Сорша я забавляваше.
— Естествено. Били сте аристократка. — Това обясняваше толкова много за майка Брижет — благородното й възпитание, културната й реч, будния й ум.
— Имах голямо семейство — съпруг, когото не обичах; баща, майка и сестри, които обожавах, малко момче, наследник на процъфтяващо имение и най-прекрасното дете на земята.
Сега игуменката нямаше нищо и Сорша се приготви да чуе ужасен разказ.
— Революцията помете Франция като огромна приливна вълна. Видях как гилотинират моята кралица и приятелка Мария Антоанета, видях как отсякоха главите на мъжа ми, майка ми, баща ми и всичките ми сестри. През 1795 бях под домашен арест със сина си, Талас, когато ни се отвори шанс за бягство. Трябваше да взема Талас и да се придвижим до крайбрежието. Не споделих това с никого, освен с Фабиен, моята доверена прислужница. Помолих я да ми помогне да събера малко багаж. Същата нощ ни плениха на излизане от Болийо. Фабиен ни беше осъдила на смърт за шепа монети.
Сорша издаде някакъв нечленоразделен звук, сякаш не можеше да си поеме въздух.
— Онази зима държах сина си в прегръдката си, докато той издъхваше от треска в затвора — продължи майка Брижет със същия спокоен глас. — Вече ми беше безразлично дали съм жива или мъртва. Въпреки това един англичанин успя да ме спаси и ме качи на кораб за Единбург. Корабът претърпя корабокрушение край островите Оркни. Последваха куп други изпитания, които ме отвеждаха все по на запад към Монмаут. Щом пристигнах на този остров и зърнах метоха, разбрах, че Господ ме е призовал да му служа. Не знам защо е решил така, но съвестно изпълних дълга си. Работех за делото Му с всички сили. Лично участвах в спасението на двайсетина мъже, жени и деца от разбили се лодки и корабчета. Прибрах те и се погрижих за теб. Може би това е бил Божият замисъл.