Выбрать главу

— Сигурно целият свят ме е забравил.

— Онези вестникарски изрезки сочат обратното. Освен това — изражението на игуменката стана безизразно — враговете никога не забравят. — Тя се изправи и удостои Сорша със строг поглед. — Тъй че стягайте се отсега, Ваше Височество. По всяка вероятност ще ни напуснете под напора на обстоятелствата и няма да имате време…

Свещената тишина на манастира беше нарушена от женски писък. Арну хукна тромаво към тях с разперени ръце. Здравото му око беше подивяло от ужас.

— Пожар! — изкрещя той. — Пожар в една от килиите! Пожар!

Сорша скочи на крака. Големи кълбета пушек бълваха от тясното прозорче на една от килиите. От…

— Не — прошепна тя. — Не!

Пушекът излизаше от нейната стая. Нейните вещи горяха.

Сестрите започнаха да излизат на рояци от метоха. Най-много се страхуваха от пожари. Ако сламения покрив изгореше, щяха да останат без подслон през задаващата се люта зима. Сестра Мери Саймън грабна пълното ведро до кухненската врата. Сестра Маргарет изтича до кладенеца и започна да точи вода. Кофата издрънча. Арну крещеше и танцуваше като марионетка на конци. Майка Брижет раздаваше указания и разтърси Сорша за рамото, изтръгвайки я от вцепенението й.

Тя хукна, грабна едно празно ведро и го напълни. Изтича до килията си, плискайки вода по роклята и по обувките си.

Един поглед потвърди най-лошите й опасения. Стаята й беше претършувана, завивките й се въргаляха по пода, дюшекът беше изтърбушен, нощното шкафче — преобърнато. Дървеният й сандък беше отворен и бутнат настрани. Нейните оскъдни вещи бяха струпани в един ъгъл и горяха. Пламъците ближеха сивата каменна стена.

Сестра Мери Саймън вече беше поляла огъня с вода. Сорша също изля ведрото си. Пламъците изсъскаха, задавени от водата. Сестра Мери Асизи измъкна от огъня парче дреха и малко хартия с ръжена. Сестра Тереза и сестра Катрин започнаха да тъпчат пепелищата, докато не угасиха и последната искра.

Всичко свърши толкова внезапно, колкото беше започнало. Пожарът беше потушен. Сорша и монахините стояха и дишаха тежко — колкото от изтощение, толкова и от страх. Останалите сестри се тълпяха на прага с кофи вода. Пушекът се виеше към дървените греди. Върху сламения покрив имаше тъмно петно.

Сорша потрепери, когато осъзна размерите на загубата. Да, нейните дрехи, но и нещо повече… Тя падна на колене и вдигна едно полуизгоряло късче хартия.

То се оказа част от вестникарска статия. Не това търсеше.

Започна да вдигна други овъглени останки, търсейки все по-неистово частица от най-важните си притежания.

— Какво търсиш? — попита я сестра Мери Саймън.

— Писмата от сестрите ми и от татко. — Те бяха последната връзка на Сорша със семейството й. — Искам си писмата.

Обаче тях ги нямаше.

Изведнъж Сорша разбра и си пое дълбоко дъх.

— Тоя не можа ли поне писмата да ми остави? — пресекливо изрече тя.

— Ох, горкичката. — Сестра Тереза я потупа по рамото.

— Кой е „тоя“? — Сестра Диърдри винаги държеше да е наясно с всичко.

— Загубила си единствено светски притежания. — От всички сестра Маргарет с конската физиономия беше най-лицемерната. — Трябва да си по-загрижена за спасението на душата си.

Наранена, Сорша вдигна невярващ поглед.

— Баща ми е мъртъв. Това беше последното му писмо до мен. — Болката я захапа така свирепо, че тя дори не можеше да заплаче.

— Кой е „тоя“? — повтори сестра Диърдри.

Сестра Мери Саймън избута сестра Маргарет, наведе се и вдигна нещо от пода.

— Да не е това? — възторжено извика тя.

Сорша го изтръгна от ръцете й. Разгъна тежката хартия и прочете „На Сорша, престолонаследница на Бомонтен и моя обична дъщеря…“

— Да! Това е! Благодаря ти, сестро. Много ти благодаря! — Тя притисна опърленото писмо към гърдите си и се обля в сълзи. Затвори очи и се отдаде на мъката си по…

Писмото на Ейми беше написано с детински букви. То беше пълно с училищни събития и тайните на едно младо момиче…

Писмото, написано с изящния почерк на Кларис, изразяваше тревогата й за тяхното несигурно бъдеще, за безопасността на баща им — мисли, които не бяха чужди на самата Сорша. Ех, колко хубаво би било да се съберат трите заедно…

Последните две писма бяха безвъзвратно загубени. Вярно, знаеше ги наизуст от препрочитане, но искаше да запази единствената си видима връзка с Кларис и Ейми.

Изгубените принцеси.

Майка Брижет сполучливо ги беше нарекла така. Бяха изгубени и такива щяха да си останат, докато тя не откриеше начин да се съберат отново.