— Сорша? — повика я игуменката. — Сорша, би ли дошла?
Сорша пъхна безценното късче хартия в джоба си и побърза да се отзове.
Навън въздухът беше чист и в него не се усещаше миризмата на изгоряло дърво и погубени мечти. Монахините изглеждаха едновременно ужасени и разтревожени. Арну стоеше край тях и подскачаше в ритъма на някаква своя вътрешна музика.
Майка Брижет беше запретнала ръкави. Ръцете й бяха почернели от сажди. Изглеждаше притеснена.
— Ела. — Игуменката тръгна покрай ограждението на манастира.
Сорша закрачи подир нея. Калугерките ги последваха, мърморейки си нещо. Арну танцуваше на края на редицата.
Сорша забеляза, че той не помогна при угасянето на пожара. Беше толкова безполезен, колкото при спасяването на лодката.
Майка Брижет спря зад киселицата и размаха пръст.
— Виж.
Някой беше изкопал малък проход под стената. Земята наоколо беше отъпкана от мъжки ботуши. Сорша изгледа с подозрение Арну, който се закова на място.
— Какво? — Той посочи нозете си. — Аз нямам ботуши!
И по-важно, размерът нямаше да стане на огромните му крачища.
— Погледни в дупката.
Сорша клекна, зарови пръсти в черния прах и го помириса.
— Барут — прошепна тя.
Сестрите бяха забелязали следите от ботуши. През редицата се разнесе шепот:
— Барут? Господи, помилуй. Барут.
— Мале мале! — възторжено възкликна Арну. — Барут? Верно ли?
Майка Брижет клекна до Сорша.
— Който и да е подпалил стаята ти, е възнамерявал да вдигне и оградата във въздуха — тихо изрече тя.
Сестра Диърдри отвори широко очи, дръпна се от Сорша и се прекръсти.
— Но кой би го сторил? — прошепна сестра Тереза. — Тук е само тоя малоумник, пък той и един миг не е стоял с празни ръце.
— На кой му е изтрябвало да върши подобно нещо? — високо извика недочуващата сестра Мери Саймън. — Какво е целял? Това е беден метох. Нямаме имане за крадене.
— Разбира се, че не. Извършителят не е търсел имане. Търсел е… Сорша.
Майка Брижет имаше право. Време беше Сорша да поеме по своя път, преди да е донесла гибел на манастира, който й беше дал подслон.
3
Залезът свари Сорша в тихата оранжерия. Младата жена беше клекнала с лопатка в ръце, а очите й не изпускаха от поглед кафеникавите стъбла и тънките като дантела зелени листенца на валериана. Обаче ръцете й, облечени в прости градинарски ръкавици, стояха бездейни. Беше дошла тук, за да остане сама, да размисли, да си състави план.
Трябваше да напусне Монмаут възможно най-бързо, обаче страхът я сковаваше. Някой искаше да я убие.
Кой беше този някой? Беше ли я открил? Беше ли си тръгнал от острова, или се спотайваше, чакайки падането на мрака, за да извърши пъкленото си дело — да навреди на нея или на някоя от сестрите?
От друга страна, какво й оставаше?
Дълъг, коварен път, изпълнен с опасности.
Тя потрепери, когато слънцето се скри зад голите клони на дърветата и по стъклото на оранжерията плъзнаха страшни сенки прилични на костеливи ръце.
За да се върне в Бомонтен, трябваше някак си да пресече шотландските планини, да се добере до Единбург, да се качи на кораб за Франция или Испания, после да поеме за могъщите пиренейски върхове, а оттам — към своя дом. И без убиец подире си този път криеше много неудобства и препятствия — пладнешки разбойници, наближаващата зима, но сега задачата й ставаше двойно, че и тройно по-трудна. Не можеше да си представи как ще успее да направи първата крачка.
Сорша обезсърчено започна да разравя почвата около валериана. Тя, която беше толкова мекушава, че сърце не й даваше да изкорени едно растение, може би трябваше да използва сила срещу друго човешко същество.
Обичаше здрача: прозрачното синьо небе ставаше наситено лилаво и по него се появяваха златни облаци, носещи предчувствието за поредната тиха вечер, прекарана в четене и молитви. Но сега гърбът й настръхна. Сорша се огледа нервно и изпусна лопатката.
Точно зад нея стоеше един мъж. Лицето му беше залепено за стъклото. Носът му изглеждаше сплескан. Дъхът му замъгляваше неговото лице, но огромното кафяво око беше станало почти черно.
Сорша ахна ужасено. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, тогава мъжът се дръпна назад и започна да ръкомаха.
Това беше Арну.
Идиота му с идиот! Отново й беше изкарал ангелите. Тя го изгледа яростно. Тоя човек май щеше да я накара да си тръгне оттук!
Той посочи вратата. След неохотен размисъл Сорша му кимна да влезе.
Тя злобно заби лопатката в земята и изкорени валериана, без да я е грижа за смъртта на растението.