— Наистина — съгласи се Елен Рок.
— Нали? Спомняте ли си часове като този тук?
— Може би — промълви той. — Във всеки случай, никакъв час не ми се струва толкова красив… иначе щях да си спомня.
Натали се овладя да не потрепери. Дали беше от вечерния хлад? Или от настъпващия мрак? Тя каза:
— Нощта пада. Ще трябва да запалим лампите.
Той се противопостави:
— Още не.
Това бе произнесено с категоричен тон, който засегна Натали. Тя очевидно не приемаше да я командват и затова повика домоуправителя.
— Запалете я, Доминик — каза, като посочи една висока петролна лампа, поставена на еднокрака масичка.
Но докато Доминик приготвяше на терасата втора лампа, Елен Рак го спря:
— По-късно. Достатъчно светло е.
— Бих предпочела… — вметна Натали.
— Моля ви. По-добре е да не се вижда никаква светлина.
Тя се предаде изведнъж и каза на домоуправителя:
— Можете да се оттеглите, Доминик.
Доминик не помръдна. Видно беше, че иска да каже нещо. Тя го запита:
— Но какво има? Какво чакате?
— Госпожицата ще ме извини — отговори прислужникът с неудобство, — но ние случайно открихме някои странни неща, които ни безпокоят… И след това г-н Максим ни информира.
— Информира за какво?
— За нападението, което ще започне след малко.
— Какво нападение? Няма да има нападение. Камериерката Сюзан също влезе, а Максим се появи още по-разтревожен, като викаше:
— Видях ги… Криеха се зад един храст… Нямаме време за губене… Видях ги и те избягаха.
— Но кого? — запита нетърпеливо Натали.
— Италианските певци… жената и двамата й придружители.
— Е и?
— Ами те именно ще подадат сигнала за бандата на Жерико. Барон Елен Рок няма да отрече… той е чул тази сутрин…
Той се мяташе като кукла и се мъчеше да бъде убедителен, но с толкова треперещ глас, че безпокойството на прислужниците ставаше все по-силно и едновременно с това комично. Шофьорът Александър на свой ред се втурна. Той беше открил, че ключалката на една малка врата, пред която бяха пели италианците, е счупена. Тогава настъпи паника. Шофьорът заяви, че трябва да се решат да заминат и направо предупреди Натали:
— Ако госпожицата държи да остане, това е неин проблем. Ние пък ще отидем в Кан с автомобила.
— Ще отидете с автомобила, ако ви позволя — отбеляза Натали.
— Госпожицата ще се убеди, че трябва да тръгнем незабавно. Това е един от случаите, когато човек трябва да мисли най-напред и главно за спасението си.
Вълнението на всички тези хора беше толкова силно, че Натали не се разсърди. Тя впрочем чувстваше, че нищо няма да ги спре.
— Така да бъде. Отидете в Кан. Готвачката ще сервира вечерята, освен ако и тя не се страхува. А, тя ще ви придружи? Добре. И кога ще се върнете?
— Към единадесет часа, госпожице.
— Да, когато всичко свърши. Вървете.
Още щом тръгнаха, Максим се приближи до нея и треперейки каза:
— Това е лудост. Не бива да се предизвиква съдбата. Да вървим.
— Аз оставам.
— И аз — каза той. — Ще откарам само персонала до Кан и веднага се връщам. Искам да съм до вас в опасния час. Но това е против волята ми й по задължение, тъй като сме изложени на най-големи опасности.
И той изчезна, докато Натали се смееше малко пресилено.
— Приятелят ми Максим не е самохвалко. Сигурно няма да се върне.
Цялата сцена продължи минута или две и беше сякаш изиграна от актьори, объркани от пристъп на лудост. Никакви разумни доводи не можеха да ги върнат в нормално състояние. За тях нямаше друго спасение, според думите на шофьора, освен незабавното бягство.
Елен Рок не беше произнесъл нито дума. Той се отправи към запалената лампа и намали леко фитила. Натали му каза:
— Щом се страхувате толкова от светлината, значи допускате, че сме наблюдавани?
— Допускам. В мен за сметка на изгубените ми способности съществува известна склонност да предчувствам… да отгатвам какво може да се случи…
— Предчувствията достатъчни ли са?
— Не. Но не липсват доказателства и се питам дали не би било по-предпазливо…
— Да се скрия ли?
— Да заминете с приятеля ви Максим.
— А вие, господине?
— Аз ще остана. Моят занаят и призванието ми са да търся злото навсякъде, където може да се срещне, и да се боря с него. И после, това ми харесва.
Тя каза закачливо:
— Вие сте мой гост, вашата визита имаше за цел да ми окажете услуга, нима искате да дезертирам? Впрочем много е късно… Чуйте, колата се отдалечава.
Така по стечение на обстоятелствата Натали се намираше сама в тази отдалечена вила в компанията на мъж, когото преди три часа не познаваше и при когото стоеше не толкова от учтивост или симпатия, колкото от горделивост. Ако беше тръгнала, щеше да признае страха си. А тя не искаше Елен Рок да забележи у нея чувството на страх, което не признаваше, както и смътното безпокойство, наложено от неизвестна опасност.