— Какво? Не съм се излъгал. Тази трупа пътуващи певци са били бандитите… майор Бонифас и помощниците му. Дявол да го вземе, имал съм нюх да избягам и започвам да вярвам, че съм надарен с някакви способности за чувствителност и проницателност, които ще ме отведат далеч в живота. И какво, Натали, чухте ли лодките? И вие с Елен Рок сте били камбаната за тревога и сте запалили големия огън? По дяволите, трябва да е било ужасно… Разкажете ни…
Натали не разказа нищо. Явно беше, че тя отказва да даде и най-малкото обяснение за вечерта.
— Нищо интересно — каза тя. — Не беше злокобно, а по-скоро неприятно и за момента ще ви помоля да не ме измъчвате с тази афера.
Но самото отношение на Натали дразнеше още повече Форвил. Той чувстваше, че между нея и барон Елен Рок съществува някаква тайна, нещо, което измъчва младото момиче.
— Дали го искате или не, Натали, ще трябва наистина да проговорите.
— Защо? — попита тя.
— Защото неминуемо разследването ще стигне дотук.
— Какво знаете вие за това?
— Прислужниците трябва да са се разбъбрили.
— Не. Те ми обещаха да мълчат. Аз им платих.
— Но ще се узнае за посещението на певците.
— Ще бъдете разпитвана.
— Ще отговоря, че нищо не знам.
— Ще премълчите ли и визитата на г-н Елен Рок? Няма ли да подпомогнете полицията да узнае кой е той и каква роля е изиграл в съучастие с бандитите?
Тя заяви:
— Нямам намерение да се меся в делата на барон Елен Рок.
— Ами ако правосъдието ви замеси в тях въпреки всичко? Ако вестниците публикуват вашето име, неговото?… Това ли желаете?
Тя сви отново рамене и млъкна.
Към три часа узнаха, че жандармеристите посещават вилите на изток и на запад от Естерел и че полицаи действат недалеч от Трайас. Обръчът се свиваше около „Мирадор“.
В пет часа Максим изтича за сведения. Върна се съвсем развълнуван.
— Видях го, както ви виждам вас.
— Кого?
— Елен Рок.
— Елен Рок е, тук? — извика Форвил. — Ах, дано не възнамерява!… Но вие съвсем сигурен ли сте, Максим?
— Абсолютно сигурен. Той се опита да се скрие. Твърде късно. Имам зорко око.
Цялата вечер Натали остана замислена. Тя се оттегли рано в стаята си и малко поспа. От този момент беше решила да замине.
На другия ден изпрати едно писмо до Форвил, в което му пишеше, че е леко болна и ще пази стаята. Молеше го да направи така, че подозренията на полицията да не бъдат събудени.
Към девет часа барон Елен Рок се представи на входа, докато Форвил за щастие тичаше да го открие в друга посока. Елен Рок искаше среща, за да съобщи сведение от изключителна важност. Натали отказа да го приеме.
През един от прозорците на първия етаж тя го видя да се разхожда из градината с ръце на гърба, като човек, решил да чака. В дъното, близо до бараките за инструменти, един жандармерист беседваше с прислужниците. Следователно Натали трябваше да се откаже от този изход.
Тя се върна в стаята си, поколеба се за миг, после нахвърли в една чанта пари, чекове, бельо, слезе и пресече терасата. Тази част на вилата беше пуста.
Няколко секунди остана наведена над парапета, който ограждаше терасата и който бе прескочен от Елен Рок предишната вечер. Съвсем спокойна, изчислила всички рискове и сигурна в успеха, тя го прекрачи.
Три минути по-късно, без нито едно погрешно движение, Натали пое по пътеката на брега с неподозирана ловкост и сигурност, изкачи я, стигна до широкия път на двеста стъпки оттатък „Мирадор“ и бързо премина разстоянието, което я делеше от гарата в Трайас.
Тя взе билет за Париж и се качи на първия влак. В Тулон слезе с обвито с воал лице и поиска да я откарат на пристанището.
Една красива яхта, фина, източена, чиито медни части и ценни дърворезби й придаваха изискан лукс, се люшкаше над вълните. Това беше „Лилия“, построена някога по личните планове на г-н Манолсен, винаги готова за тръгване на някое от пътуванията, които Натали предприемаше от време на време. Капитан Уилямс и шестимата от екипажа й бяха предани тялом и духом.
— На път, капитане — каза тя.
— В колко часа, госпожице?
— В два часа.
— Направление?
— Испания… Балеарските острови.
Точно в два часа „Лилия“ излезе от големия рейд и отплува в открито море.
Част от следобеда Натали прекара на палубата, излегната в шезлонг с вперени в брега очи. Тя не се опитваше да си обясни причините, които я отдалечаваха от Франция. Възможните неприятности от разследването, евентуалният разпит, вдигнатият шум около името й, точното възпроизвеждане на всичко, което се е случило — това бяха неща, които малко я вълнуваха и които тя не отчиташе в решенията си. Но мисълта да види отново Елен Рок беше непоносима за нея. Тя пазеше от срещата им чувство за поражение, което дълбоко нараняваше гордостта й, и то оставаше в нея толкова живо, че момичето се страхуваше от нова среща и от нов дуел на волите им.