Той повтори по-нежно: „Разкажи, Паскарела. Няма от какво да се страхуваш, що се отнася до мен. Когато ни кажеш какво знаеш и аз науча самата истина, ти можеш да бъдеш сигурна, че ще действам само в твой интерес и в интерес на семейството ти. Разкажи, Паскарела.“
Натали четеше по лицето на младата италианка ефекта от гласа на Елен Рок. Чертите й се отпуснаха. Устата загубваше злата си гънка. Дали го желаеше или не, тя се предаваше на удоволствието да се подчинява и се виждаше, че онова, което тя отказваше да разкаже, ще излезе от нея в някакво състояние на неосъзнато опиянение. И Натали имаше същото чувство, когато усещаше да се разтопяват и изчезват собствените й решения.
Италианката промълви:
— Преди две години не бях напускала никога селцето Кастелсерано, където майка ми се беше оттеглила след смъртта на баща ми, италиански чиновник. Ние бяхме две сестри — по-голямата Летиция и аз. Ние трите преживявахме от малка рента, а майка ни, за да може да ни отгледа, плетеше дантели. Тя ни обожаваше, особено по-голямата ми сестра, която беше и все още е чудно красива. Сигурно след малко ще я видите, бедната Летиция, и ще разберете мъката ни… и нашата омраза… Да, омразата ни! Бяхме толкова щастливи, толкова весели и трите!… Летиция не спираше да се смее и да пее…
Младото момиче продължи след кратко мълчание:
— Един вторник в края на март се връщахме от работа от полето… от едно малко лозе, което ни принадлежи и което обичахме сами да обработваме… Нищо не ни безпокоеше… Нищо… въпреки че имахме причини заради двамата мъже, които се скриха в гъсталаците при приближаването ни. Но това понякога се случваше… нас много ни ухажваха… и не мислехме, че това може да ни причини зло. Вечеряхме с мама. През нощта старата ни кучка излая. Но това си беше неин навик и едва съм я чула в съня си. Едва на сутринта, като не видях Летиция да излиза от стаята си, предупредих мама, а тя се разтревожи и поиска да влезе. Стаята беше празна, прозорецът отворен, с едно счупено стъкло, и се виждаше краят на една стълба, подпряна зад къщата.
Елен Рок и Натали внимателно слушаха. Натали си мислеше, че и тя бе нападната през изминалата нощ по същия начин.
— Никакви следи ли нямаше? — попита Елен Рок.
— Никакви.
— Но вие нали се оплакахте? Направено ли бе разследване?
— Да.
— Какъв беше резултатът?
— Никакъв резултат. Търсенето не доведе до нищо. През нощта беше валяло и не откриха никакви следи навън.
— Двамата мъже?…
— Споменах за случая. Не ги откриха.
— И все пак ни казахте, че може би ще видим сестра ви днес?
— Да, тя се разхожда в полето с мама.
— Значи след отвличането тя се завърна?
— Върна се петнадесет дни след това. Видели я да пресича селцето. Тя пеела и леко танцувала, повдигайки малко полите си и смеейки се. Беше полудяла.
Паскарела плачеше. Натали чувстваше гърлото си свито.
— Мама се разболя — поде отново младото момиче. — В продължение на две седмици бяхме загубили надежда да я спасим. Вярвам, че това, което я възвърна към живота и ме подкрепи мен самата, беше безумното ни желание за отмъщение. Казвах й, надвесена над леглото:
„Оздравявай, мамо. Ще отмъстя за нея, кълна ти се. Ти ще се грижиш за бедната Летиция, а аз ще отмъстя за нея.“
Оттогава нямах друга мисъл и целият ми живот бе посветен на този дълг. Но как можех да успея там, където бе пропаднало правосъдието? Може би никога нямаше да науча по кой път да вървя, ако обстоятелствата не ми бяха помогнали. Един ден дойде при мен малко момиченце от името на майка си, богата фермерка от околностите, вдовица на име Анита, която доста добре познавахме. Анита от известно време беше болна от лоша треска. Лекарят я беше изоставил и тя чувствайки приближаването на смъртта, бе пожелала да ми довери една тайна и сведенията, придобити по случаен начин според думите й. Но оттогава все ми се струва, че не всичко е плод на случая…
Паскарела прекъсна думите си, сякаш устремът на разказа й беше пресечен от умора или скрупули. Елен Рок почувства необходимост да я попритисне и й постави въпроси:
— Тя поиска ли да пазиш тайна, Паскарела?
— Да, отчасти, и само за неща, които не успя да ми разкрие.
— Защо?
— Беше много слаба. Що се отнася до нашия въпрос, тя ми каза, че е имала възможността да научи името на единия от двамата мъже, които ни бяха следили, сестра ми и мен, около лозето й които бяха задигнали Летиция.