— Пристигането на вашата приятелка Мюриел Уотсън в Париж беше оповестено, нали?
— Да.
— За кой ден?
— Чак за вдруги ден. Но тази сутрин нейната дама-компаньонка или жена, която се представи за такава и предполагам, че е лицето, което видях долу, ми телефонира, че Мюриел е ускорила пътуването си и че се е настанила тук във Версай.
— Тя не се е настанила тук. Предполагам даже, че не е във Франция.
— Значи това телефонно обаждане?…
— Е капан, в който задължително трябваше да попаднете.
— Капан ли? Наистина, не се усъмних в нищо.
— Виждате ли сега истината, госпожице? И не храните повече илюзии, за това лице?
— Никакви илюзии.
— Следователно ще ми бъде лесно да ви убедя и да ви го покажа не като отпратен влюбен, желаещ да получи реванш, а в истинската му светлина.
Форвил сви рамене и не намери за нужно да протестира. Елен Рок продължи:
— От един месец и аз, и Максим го наблюдаваме, ден и нощ. Още от първите минути усетих, че този човек е коварен и че един ден трябва се отървете от него. Неминуемо, след като не можеше да ви завладее и да ви наложи да се омъжите за него, той щеше да прибегне до сила. За да се предотврати това, трябваше да се узнае мястото на действието. Така вследствие на подробни разследвания Максим откри заедно с приятелките си, че след смъртта на баща ви Форвил е закупил чрез подставено лице тази къща и придадения към нея склад, за който ще ви разкажа за какво служи. Къщата е използвал като второ убежище, като гарсониера при случай, и е настанил за пазачка тази доста подозрителна жена, която от известно време е при мен на служба. Ето защо бях предупреден за засадата и бях въведен през склада.
Натали промърмори:
— Вие уверявате ли ме, че всичко това е точно?
— Най-доброто доказателство е това, което се случи. Впрочем Форвил го потвърждава, защото мълчи.
Форвил разпалено заяви:
— Признавам, че обичам Натали. Признавам, че не се спрях пред нищо, за да постигна целта си и да я принудя да се оженим.
— Да — извика Елен Рок, — да се ожените, защото бракът е притежание на богатството, това е окончателното присвояване на наследството, на всички акции и дела на г-н Манолсен, а това е последният ви шанс.
— Последният ми шанс ли?
— Вие сте изчерпал всички средства. Нека бъдат прегледани сметките ви първо като пълномощник на г-н Манолсен — който, уви, ви се е доверявал напълно — а после и като управител на фирмата, и ще бъдете тикнат в затвора, а може би и името на г-н Манолсен ще бъде опозорено.
Натали промълви:
— Какво говорите?
— Лъжи, Натали! — извика Форвил. — Нито една от тези оскърбителни думи не е вярна. Той ме обвинява за отмъщение и за да ме злепостави пред вас.
— Говорете — каза младото момиче на Елен Рок.
Тя си даваше сметка, че в този момент разговорът достигаше до най-сериозната си фаза. Останалото беше само въведение.
— Моля да ме извините — каза той — за разкритията, които ще направя пред вас, защото те са доста мъчителни за слушане. Но трябва. Ето. Фирмата „Манолсен“, основана от баща ви, притежава освен основното си седалище в Париж и сметни представителства в големите градове на Франция и Европа, където постъпват или по-точно постъпваха всички стоки, изнасяни за Америка. И тъй, според проучванията на Максим зад тази мощна организация, основана от г-н Манолсен чрез собствения му гений, е съществувало през последните години на живота му, а също и днес нелегално предприятие за износ в чужбина на стоки с престъпен произход… да си го кажем направо, които са плод на кражби.
Натали подскочи.
— Но това е невъзможно!… Такъв позор…
Форвил беше кръстосал ръце, като имитираше възмущение. Беше много блед. Промълви:
— Доказателство… поне едно доказателство.
— Първо един пример — каза Елен Рок. — Службата за антики на фирмата „Манолсен“ била централизирана във Версай, недалеч оттук в един голям гараж. И тъй, задната част на гаража е станала, без да знае г-н Манолсен, гараж, за откраднати автомобили, които се укриват и се преправят, за да бъдат изнесени с фалшиви документи.
Форвил повтори:
— Доказателства… изисквам доказателства… и ви предизвиквам…
Елен Рок натисна един звънец и извика:
— Максим!
В съседната стая се чу шум; Максим Дютийол се появи.
Независимо от ситуацията, в която играеше някаква роля, Максим не можеше да се намеси, без да привнесе живописна нотка, и важният му и сериозен вид граничеше с комичното. Този път той носеше дебела папка, а пардесюто, наметнато на раменете като пелерина, му придаваше вид на частен детектив като тези по афишите.