Другият подписа.
— Това е добре — каза Елен Рок, — свободен си. Махай се!
Форвил, неспокоен, посочи папката.
— Тези документи?
— Те ми принадлежат.
— Но…
— Но какво?
— Ще ми бъдат ли върнати?
— Не.
— Как, няма ли да ми бъдат върнати? Все пак аз се съгласих на всички условия.
— Няма никаква връзка между едното н другото.
— Значи трябва да живея под постоянната заплаха за разкриването ми?
Форвил упорстваше. Изискванията на Елен Рок го ужасяваха.
— Можеш да се съгласиш или не, както искаш — каза Елен Рок.
Форвил се приближи до него.
— Вижте, това означава да направите живота ми невъзможен и да ме подтикнете към действие на насилие, чиято жертва един ден ще сте вие, Натали и вие самият.
— Не се ангажирам с нищо.
— А ако откажа? — извика Форвил.
— Досието утре ще бъде у прокурора на Републиката.
Дилемата беше безмилостна. Оставаше само да се подчини.
Натали, която не изпускаше Форвил от погледа си, видя в очите му пламъка на ужасна омраза. Той се оглеждаше наоколо, сякаш чакаше да се случи чудо. Беше загубил всичко за един час — надеждите си за брак или за насилническа придобивка, няколкото останки от богатството си, положението си, най-малко — уважението на жената, която обичаше. Той приличаше на обградено животно, което се върти около себе си и тъпче сред нападателите си.
Максим беше отворил вратата и с широк жест му показваше пътя.
— Изходът е оттук, скъпи ми Форвил. И после един съвет — не упорствай. Имам чувството, че си тръгваш с не много почтени намерения. Това е грешка. Ще бъдеш смазан като червей между Елен Рок и мен. Който има уши, да слуша…
Той поздрави. Форвил премина пред него като стрела, почти бегом.
— Едно! — извика Максим. — Наистина вярвам, че сме му изтръгнали ноктите.
Той пое дълбоко въздух, направи едно-две боксови движения във въздуха, и заключи:
— Сега на работа. Елен Рок, ако вие имате време за губене, аз нямам. Отивам да взема колата, защото трябва да се бди и да се подготви продължението на драмата. Ах, не можеш да останеш без работа в тоя занаят! Натали, моите почитания…
ТРЕТА ГЛАВА
Атаки н контраатаки
— Само една дума — каза Елен Рок на Натали, която благодари и се приготвяше да тръгва. — Ще бъда кратък. Почувствах преди малко, че се разминаваме в мненията си.
— По какъв въпрос? — попита тя.
— В поведението ви се чувстваше учудване, може би упрек, когато отказах на Форвил някакви гаранции, които могат да го успокоят.
— Признавам си — каза тя.
— Да не би да искахте да му простя?
— Не, но можеше да се забравят делата му. След като вашите условия бяха приети, вие губите правата си.
— Не мисля така. Когато сме изправени срещу злосторник, имаме две задължения: най-напред да му попречим да вреди, а след това да го накажем.
— Да го накажем ли? Но ние нямаме това право.
— Ето защо нямам такова намерение.
— Тогава?
— Ще го предам на правосъдието.
Натали отстъпи назад, наистина шокирана от такава твърдост.
— Как? Вие хвърляте в затвора този човек, когото принудихте да се откаже от всичко и да поправи злото, което, е сторил?
— Наказанието е единственият начин да се поправи злото. Останалото са само допълнения. Форвил си остава негодяй, докато не изкупи престъплението си.
И добави със саркастичен тон:
— И след това бъдете сигурна, че Форвил никога няма да остане без средства и че въобще не възнамерява да се променя:
Натали понита:
— Ами… другите?
— Другите ли?
— Да… например този Зафирос, когото пощадихте…
— Пощадих го временно. Когато настъпи часът, Зафирос ще трябва да отговаря за деянията си.
— А кога ще настъпи този час?
— Когато хвана бандата, от най-низшите чинове до главатаря, от Банифас до Жерико. Този последният, е най-големият враг и е най-виновният. Нищо не може да ми попречи да го преследвам и да го стисна за гърлото.
Той произнесе тези думи с изключителна ожесточеност. Натали не възрази. Тя също ненавиждаше тази шайка бандити, убили баща й, а Жерико я изпълваше с ужас.
Елен Рок подхвана отново с глух глас, приковал поглед:
— Да, може би наистина преувеличавам мерките. С тази моя неуравновесеност, тъй като връзката на паметта липсва, аз съм загубил контрол над всичко и съм под въздействието на силите, които са ми останали. Ето защо никога не съм мразил така злото. Всички, които причиняват зло, ми се струват лични врагове. Изпитвам, почти болезнена нужда да ги видя в положение да не могат да започнат отново.