Паскарела отвърна:
— Людовик също забеляза това противоречие и го каза на Бонифас, който възрази: „Точно така, Жерико говореше само за нея, беше луд по нея и искаше да тича подире и.“ Тогава той си помислил, че като се отърве от бащата — това беше изразът на Бонифас — щяло да му е по-лесно да завладее дъщерята… както го сторил със сестра ми.
Натали потръпна.
— Защо искаше този медальон?
— Не зная, и Бонифас също не знаеше. Той повтори, че Жерико му казал на два пъти по това време: „Тази вещ струва над двадесет милиона. Тя е безценна.“ Бонифас вярва, че той е вложил в нея цялото си състояние. Тогава идеята да си възвърне медальона и да завладее г-ца Манолсен се превръща в негова цел. И двамата веднага се впуснали в преследване.
— Веднага ли? Как го узна, Паскарела?
— Ами, завчера Бонифас изчисти куфара си от купчина хартийки, които се въргаляха в него, и го чух да казва на Людовик: „Ето, моето момче, виж дали не бяхме добре организирани тогава и дали на Жерико му липсваше ред. Ето, написан с ръката му, маршрута на малката Манолсен след смъртта на баща й. На 15 юни напусна Париж. На 17 — Брюксел. На 20 — Берлин. На 22 — Букурещ… Ето, виждаш ли, Людовик, на 26 юни, в Константинопол трябваше да дебнем пристигането й, да я заловим и да я отвлечем с нас.“
Натали промълви:
— Да, така е… това е пътят, който изминах… и на 26 юни имах среща в Константинопол с приятелката ми Мюриел.
Тя четеше документа, мислейки си, че именно Жерико го е написал и че я е следвал ден след ден в странстванията й из Европа.
Максим се наведе над нея и каза:
— Ето нещо любопитно, Елен Рок.
— Какво? — попита последният.
— Почеркът на Жерико прилича на вашия.
Елен Рок проучи документа и заключи:
— Действително има някои аналогии. Но и колко различия!
— Не чак толкова — каза Максим. — Вижте… t-тата не са с напречни чертички… Никакви главни букви… Това са типични особености…
Елен Рок и Натали продължаваха да бъдат замислени и загрижени. Без никакво съмнение нито единият, нито другият беше осветлен от някакъв проблясък на истината, но и у двамата съществуваше, особено у Елен Рок, чувство на притеснение, което растеше все повече и повече. По такъв начин бурята предупреждава за себе си чрез феномени, които не винаги се забелязват, но които предварително създават състояние на задух и потиснатост.
Все пак Максим, който не отдаде кой знае какво внимание на забележката си, се обърна към Паскарела и формулира въпроса си със сериозността на човек, комуто нищо не се изплъзва:
— Един неясен момент: Жерико е по следите на г-ца Манолсен. За да завладее жената, която му е харесала, и бижуто, без което не може, той умножава усилията си. Всичко е готово. Той ще успее. А при все това какво ни показва действителността? Това, което е противно на всяка логика, а именно, че нападението се провежда двадесет месеца по-късно във вила „Мирадор“, в Естерел. Можете ли да ни дадете обяснение за тази аномалия?
— Да — каза тя с видимо притеснение, което показваше, че се навлиза в сърцето на загадката.
— И това обяснение е?
Тя произнесе:
— Нападението над „Мирадор“ не е било ръководено от Жерико.
— Какво значение има! Той го е замислил, той го е организирал.
— Не.
— Защо?
— Жерико е мъртъв.
— Какво?
Събеседниците на Паскарела подскочиха от изненада. Приключението променяше характера си. Сега то изглеждаше безинтересно, когато вече не го поддържаше фантастичното и легендарно същество — негов дух, израз и в известен смисъл символичен образ. Жерико беше мъртъв! И всичко, което дотогава можеше да има действително значение и се опираше на факти, ставаше нестабилно и несигурно.
— Но как е умрял? — попита Елен Рок. — При какви обстоятелства?
— Бил е убит.
— От кого?
— От Бонифас.
Настъпи още по-дълбоко мълчание, а Максим изложи заключенията си:
— Всичко е налице, виждате ли. Цялата история на бандата на Жерико от двадесет месеца насам е историята на шайка без главатар, която не подозира това и действа под тласъка на убиеца, човек без качества на командир, когото несполуките обезкуражават…
— И който е измъчван от угризения — довърши Паскарела.
— От угризения ли?
Тя бавно обясни:
— Винаги съм познавала Бонифас като човек, измъчван от терзанията си. Често през нощта съм се будила от виковете му. По повод на това един път Людовик го разпита пред мен, но не получи отговор. Все пак тези дни тук почувствах, че съпротивата му отслабва. Тъй като намеренията бяха за тази нощ, Людовик повтаряше безспир: „Е, какво? Жерико няма ли да дойде?… Ще видите, Бонифас, ударът ще се провали както във вила «Мирадор».“ Миналия вторник Бонифас беше мъртво пиян и се наложи Людовик да го сложи да си легне. Отново ни разбуди през нощта. Плачеше. И изведнъж започна да разказва и макар че вратата помежду ни беше затворена, а той говореше тихо, чух част от изповедта му.