Паскарела спря за миг и продължи с думите на Бонифас, сякаш те още звучаха в ушите и:
„По това време вече нещата не вървяха между мен и Жерико — казал Бонифас, — чувствах го. Жерико щеше да ме задържи, защото знаех много неща и му бях нужен… А аз също не можех да го напусна… Но ми беше писнало… Жерико беше твърде груб с мен… винаги ми се подиграваше и ме унижаваше… И после, защо той беше главатар? Защо не аз?… Ахмед, турчинът, който беше свил номера с медальона и затова получи двадесет удара със сопа по гърба, също ми казваше: «Защо вие не сте ни шеф, господин Бонифас? Не падате по-долу от Жерико.» Освен това си мислех за медальона, който Жерико щеше да си възвърне, като отвлече г-ца Манолсен в Константинопол… Десет, двадесет милиона най-малко… вероятно цялата негова част от плячката… двадесет милиона! А аз, майор Бонифас, нямах двадесет хиляди франка, макар че се бях бъхтил за негова сметка като каторжник… Тогава… тогава… направих номера с Ахмед… Един ден… с Ахмед скроихме номера на Жерико. Нямаше нужда да се търсят комбинации: толкова отдавна ме измъчваше това! Толкова жестоко мразех този Жерико, който правеше с мен каквото си пожелае! Бях като куче, подчиняващо се на първото изсвирване… Не, това не можеше да продължава повече… Трябваше да свърши при първия удобен случай. Той се беше усъмнил и ми беше казал: «Никога няма да посмееш, Бонифас. Е, представи ми се случай и посмях… Бяхме в една лодка край северния бряг на Сицилия… Турчинът гребеше. В момента, когато Жерико се навеждаше да прибере въжето, аз го ударих изотзад… ударих го по главата… като с боздуган…»“
Паскарела отново спря. Елен Рок я гледаше с очи, пълни с безпокойство, а това я притесняваше. Той отчетливо произнесе с променен глас:
— По главата… като с боздуган ли?… Бонифас е ударил Жерико по главата?
Тя повтори:
— Да, като удар с боздуган, обкован с желязо… Като с метална топка за игра, според израза на Бонифас. Изглежда Жерико е паднал на колене, зашеметен като вол и без да пророни звук. Ахмед се разсмял: „Добър удар беше, господин Бонифас.“ Те обискирали джобовете му, взели парите и портфейла. После, страхувайки се от идването на друга лодка от бандата, която можела да открие извършеното престъпление, те придърпали стар отломък, търкалящ се наблизо, и вързали за него трупа. След това се качили отново на лодката си и като взели на буксир отломъка, го закарали и изоставили в открито море. Никой не ги видял. Когато се върнали при другите, Бонифас им казал: „Жерико отплува. Ще го намерим другата седмица в Константинопол.“ Другите не се усъмнили в нищо. Не открили Жерико в Константинопол. И нищо не могли да предприемат срещу г-ца Манолсен.
Изповедта на Бонифас, разказана от италианката, завърши. Настъпи угнетяваща тишина, Максим, давайки си сметка за мислите, които можеха да произтекат от чутото, и Натали, съвсем бледа, наблюдаваха Елен Рок.
Той се държеше твърдо, със свити юмруци и стиснати челюсти. Но страните му хлътнаха, а очите му блестяха трескаво.
Те го чуха да мърмори:
— Не разбирам… не разбирам… Какво означава тази история?
Наистина той не разбираше. Не си спомняше нищо, настоящето и миналото нямаха връзка в неговото съзнание. Никакъв образ не изплуваше от бездънната пропаст. Но какви ужасяващи идеи бушуваха в измъчения му мозък!
Натали леко се отстрани от него. Съвсем омаломощена, тя си казваше:
„Не… не… това е невъзможно!… Той не е убил баща ми…“
ПЕТА ГЛАВА
Истината
Елен Рок беше от хората, готови да започнат битка дори срещу истината, която ги притиска от всички страни. И дори за миг не си помисли, че може той да е Жерико. Да, допускаше хипотезата, наложена впрочем от събитията, че случайности, поредица от факти, развиващи се но съседни линии, можеха да смесят понякога съдбите на две същества. Но тези две същества да се окажат едно, това не!
С движение на главата той отхвърли подобна възможност. После седна срещу италианката, с колене допрени о нейните, с поглед, впит в очите й, и й каза:
— Нали нищо не си измислила, Паскарела? Нали не е разказ на някакъв кошмар? Да не би Бонифас да е бълнувал, говорейки това?
— Не — потвърди тя, — защото, издал може би неволно тайната си, на следващата нощ пак говори за нея много дълго и хладнокръвно.
— И нищо ново ли не научи?
— Нищо.