Изведнъж се овладя и спокойно, сякаш съдбата му не беше поставена на карта, каза:
— Още няколко минути. Да приготвим всичко, Максим.
Моментът наистина приближаваше. Защитата беше готова, но трябваше да бъде пригодена още по-добре към плана на противника. Елен Рок и Максим се върнаха в салона. Набързо баронът попита Паскарела:
— Уточни. Ти телефонира преди известно време, за да предпазиш г-ца Манолсен от виното, което щеше да бъде сервирано…
— Да, и ще повторя, че отначало си помислих за отрова. Но след това чух Бонифас. Той реши Людовик да разтвори в бутилката един грам от някаква субстанция, чието име не долових. Ефектът трябваше да се почувства час или два по-късно, когато г-ца Манолсен се е качила в покоите си.
Натали мълчеше, сякаш искаше да избегне думите, които Елен Рок можеше да й отправи. Все пак той и каза:
— Ако имате доверие в Максим и в мен, госпожице, ще отидете до края на това, което започнахте. След като сте изпила наркотика, както предполага Бонифас, ще се престорите на внезапно заспала, без дори да сте стигнала до стаята. Нали? Вие сте отворила шкафа, взела сте пътната чанта и сте сложила кутийката за реликви сред бижутата. А след това неизбежният сън ви е надвил и вие сте останала във фотьойла, където сте четяла.
Натали се подчиняваше последователно на командите. Тя разкопча верижката на кутийката за реликви и постави бижуто на съседната маса до пръстените. Книгата, която взе, се плъзна от коленете й на земята. Елен Рок смъкна още абажура, покриващ единствено светещата крушка, и промълви:
— Вие въобще не се страхувате, нали? Впрочем този човек идва само за да открадне…
— Да — потвърди Паскарела, — той се закле. Няма да носи никакво оръжие. Това е условието, поставено от Людовик.
— Няма значение! — каза Елен Рок. — Аз съм тук… Отговарям за всичко.
Стенният часовник показваше единадесет и четиридесет. Всеки зае поста си.
Паскарела премина в стаята на Максим и остави крилото притворено. Елен Рок се прикри зад един издатък във вестибюла, място, откъдето не можеше да бъде забелязан. Зад него Максим се настани на прага на банята.
Не се долавяше никакъв шум в тази част на хотела. Навън се чуваше нормалният шум на автомобилите. Максим прошепна:
— Няма да се забавят. Тези удари се осъществяват точно на часа. Иначе… Слушайте… Не… още не са те… хайде, Елен Рок, не сте ли малко зашеметен от приключението? Но не, но не… Бонифас ще изясни цялата работа. Хайде, какво, има неща, които не са съвсем невероятни… Ето например…
Елен Рок произнесе ясно, продължавайки мисълта си:
— Ще запаля всички светлини, когато реши да си тръгне, и по този начин ще си дам сметка за реакцията му, когато ме види.
— А после?
— После ли? Е, ще разбера, ако ме е разпознал — това е главното.
— На ваше място, скъпи приятелю…
— Тихо. Това трябва да са те.
Недалеч се чу шум от движението на асансьора. После тишина. Елен Рок прилепи ухо към вратата. Но килимът на коридора заглушаваше стъпките.
Измина една минута. Ако това наистина беше Бонифас, той трябваше да се намира в перпендикулярния коридор и да изследва централния, за да го пресече на спокойствие. Елен Рок отстъпи до входа на банята.
И изведнъж се чу леко изскърцване.
Всичко ставаше много бавно. Нападателят използваше безкрайни предпазни мерки, за да не се вдигне шум от бравата.
Малко светлина от коридора се промъкна в тъмния вестибюл. Лъчът увеличи размерите си. Плътен силует се вмъкна вътре. Светлината изцяло изчезна. А сянката се изправи пред вратата на стаята, в която чакаше Натали.
Същите действия бяха повторени, придружени от същите изключителни предпазни мерки. Никакво скърцане не се чу. Нищо освен тишина. И пак просветна лъч, по-слаб, идващ от стаята.
Силуетът премина. Веднага, докато той напредваше, Елен Рок излезе от скривалището си и се долепи до вратата.
Натали беше заела положението на жена, която наистина спи. Но между клепките си тя виждаше в едно огледало мъжа, който се приближаваше към нея, и разпозна в него Бонифас, т.е. пътуващия певец, когото беше видяла в „Мирадор“. Нямаше никакво съмнение. Лицето му беше изкривено от нечовешкото усилие да бъде по-тих от тишината и по-неподвижен от неодушевените предмети. Две дълбоки бразди разполовяваха напреки челото му. Погледът му беше жесток. Тъй като ръката на Натали, облегната на масата, беше трепнала леко, той пъхна ръка в джоба си, сякаш за да вземе оттам някакво оръжие. Натали не забеляза този жест.
Тя не се страхуваше. С цялата си воля налагаше на лицето си да изглежда спокойно, а на дишането си да прилича на това на обзета от спокоен сън жена.