Бонифас напредваше. На три крачки от себе си забеляза бижутата и кутийката за реликви. Това, изглежда, му се стори подозрително, защото спря за две секунди. После отново поднови движението си напред. Той протегна ръка, без да гледа предметите, които щеше да сграбчи. Очите му не се отделяха от спокойното лице на Натали. Ръката му трепереше, готова да граби или да убива в зависимост от поведението на момичето.
Елен Рок на свой ред беше открехнал вратата и съобразно своя план търсеше с ръка да напипа двата ключа. Искаше с един удар светлината да ги облее и противникът да го види с открито лице. Изпитанието щеше да бъде решаващо. И именно това той желаеше с всичка сила. Той, Елен Рок, да се окаже Жерико — разумът и инстинктът му не позволяваха да приеме това. Но толкова факти го дебнеха от всички страни, че му беше необходимо брутално уверение, за да избяга от измъчващото го съмнение.
Всичко се разви бързо. Алчността ускори действията на Бонифас. С риск да бъде чут и да разбуди Натали той събра с двете си грабливи ръце бижутата и медальона и задигна всичко.
Край. Опитът беше сполучлив. Той мислеше само как да се измъкне с плячката си и се обърна, за да се върне при съучастника си.
Точно в този момент полилеят и двата аплика светнаха. Помещението беше обляно в светлина.
Забелязвайки един мъж, който му преграждаше пътя, той се устреми към него. Но изведнъж рязко спря, сякаш получи шок. Тялото му се наклони назад. За малко не падна възнак. Лицето му прие израз на лудешки ужас. Адско видение! Дали не беше призрак? Не беше ли това човекът, който уби? Той промълви със задавен глас:
— Жерико!… Жерико!…
Проклетото име отекна в тишината. Елен Рок се олюля. После веднага се изправи, отчаян от това обвинение. То му изглеждаше като най-лошата от клеветите и цялото му същество се бунтуваше срещу него. Той се нахвърли върху Бонифас и го сграбчи с цяла ръка за гърлото.
— Лъжеш! Лъжеш!
Другият, с мораво лице, с обезумели очи, но все пак упорит, даже и страхът да умре не можеше да го накара да замълчи, бръщолевеше непрестанно с все по-намаляваща сила:
— Жерико… Жерико… още е жив… това е той… разпознавам го… Жерико… Жерико…
Максим притича, а също и Натали, и двамата се опитваха да отърват Бонифас. За момент Елен Рок отпусна хватката си, за да кресне на Натали:
— Лъже! Ако бях Жерико, щях да си спомня. Бонифас се възползва от това положение, за да се измъкне, затвори първата, след това втората врата, последван от Максим, който като добро ловно куче се устреми по следите му. А Елен Рок развихрен, без да знае какво върши, нито какво говори, ходеше като луд, събаряше столове и сякаш бягаше от бледото лице, отразено от огледалата — лицето на Жерико и неговото собствено. Той пелтечеше:
— Жерико ли? Но аз щях да го зная! Щеше да има нещо в мен, което да ме обвинява… Възможно ли е? Аз, Жерико?… Той лъже! Това е някаква прилика. Ах, нещастникът…
Думите му се объркваха. Ръцете му се мятаха из въздуха като тези на удавник, чувстващ, че потъва. Замаян, бълнуваш, той се завъртя около себе си, стиснал в ръце главата си, явно някогашната рана го караше да страда ужасно. Изведнъж се срина на килима.
Безучастна, Натали съзерцаваше дългото неподвижно тяло. Тя си казваше:
„Той е убил баща ми. Това е Жерико, убиецът и пиратът. Колко го мразя!“
Беше ли жив? Беше ли припаднал от шока? За нищо на света тя нямаше да се надвеси над него, нито да се погрижи, нито да преслуша дали бие сърцето му. Това беше същество, извършило много престъпления, едно от тези чудовища, които правосъдието довършва с револверен изстрел или обществото качва на ешафода. Тя го гледаше без капка милост.
Гледаше го също и Паскарела, която току-що беше влязла и се приближаваше с бавни стъпки към това, което беше труп или умиращ. Тя, италианката, намери смелост да се наведе и да потърси биенето на сърцето. Жерико беше жив.
Тогава изтегли ножа си.
Натали не се запита какво щеше да направи Паскарела. Тя го знаеше. Но това не влизаше в съзнанието и като действителен факт на път да се осъществи и за който трябваше да се погрижи. Впрочем нямаше да предприеме нищо, за да спре фаталния жест. Нека съдбата се осъществи без нейната намеса! Нека престъпникът понесе заслуженото си наказание! Тя не искаше и не можеше нито да помогне, нито да се противопостави.
Елен Рок помръдна и глухо въздъхна. Старата му рана трябваше да го измъчва ужасно, защото на два пъти удари главата си в килима, стенейки.
Паскарела вдигна ръка. Лицето и беше безпощадно. Беше настъпил часът да отмъсти за сестра си. Тя повдигна още малко ръка, а дланта и стисна конвулсивно дръжката на оръжието. Натали я оставяше да действа. Трябваше това да се случи. То беше съобразено с разума и със справедливостта, и тя изпитваше едновременно ужас и задоволство…