— А Паскарела? — попита Натали.
— Тя получи от майка си новини за душевното състояние на сестра си. От друга страна, няма сили да нанесе удар на Елен Рок. Ето защо се върна в Сицилия. Затова, повтарям ви, няма повод да се страхуваме от изненади. Имаме свобода за действие. До час или два ще изясня положението.
— А именно?
— Ще знаем дали Елен Рок произхожда от този край и какъв е бил преди.
Беше неделя. В девет часа сутринта те преминаха решетката и проникнаха в главната кула, чиято врата, изглежда, никога не беше затворена. Там откриха стария Жофроа да бърше праха в залата на стражите. Той ги посрещна с не по-голямо внимание или любопитство от предишния път и с весело убеждение, отговарящо на обърканите му мисли, им каза:
— До църквата в Плуванек има половин левга, една и половина левга е до морето, и три четвърти левга до гарата. Що се отнася до следите от стъпки, открих нови сред руините, но бяха само от двама души. През следващата лунна нощ ще стрелям по тях.
Максим го разпита, но Жофроа беше обзет от прищевките си и най-напред отговори наопаки. Чак след известно време той промърмори, като се почука по челото:
— Извинете, добри ми господине, главата ми не е съвсем наред. Трябва за това да говорите с г-ца Армел.
— Значи тя ще дойде?
— Идва. Чувам я.
Той сякаш изведнъж се разбуди и изприпквайки до площадката, се заслуша. Същите думи като предишния път бяха разменени. Отдолу женският глас извика:
— Пак ли никой?
— Да, госпожице Армел.
— Няма ли го там?
— Не.
— Никакви новини ли няма?
— Никакви.
— Ще остане за утре.
— Да е надяваме, госпожице Армел. Но колко сте порозовяла!
— Вървях по-бързо. Днес е неделя и искам да отида с теб на службата в селото. Ето, Жофроа, вземи тези цветя от градината ми.
— Колко са хубави! Не сте ли много уморена?
— Всеки ден ме питаш за това. Знаеш много добре, че имението д’Анилис е само на един час път.
— На отиване и връщане правят два часа.
— Какво да правя? Старото магаре умря.
— Баща ви беше обещал да купи друго.
— И така ни е трудно да свързваме двата края. Знаеш ли, че таванът в стаята ми тече?
— И тук е така! Всичко се руши от смъртта на скъпата ни господарка на Плуванек. Няма повече фермери, няма прислуга. Само аз, старият Жофроа, останах да пазя последната кула! Аз, старият учител по фехтовка, бившият адютант! Не е ли тъжно?
— Нищо не е тъжно в Плуванек.
— Ами, парчета стени и бръшлян!
— Да, ама е най-хубавият замък на областта!
— Докато продължаваше разговора, Армел д’Анилис стигна до площадката и даде цветята на Жофроа. Това действително беше жената, която Натали и Максим бяха видели в гръб — доста висока и здрава, с остарели дрехи и прическа, но с хубаво здраво лице, блестящи страни и красива усмивка. Забелязвайки Натали и Максим, тя каза:
— Извинете ме, госпожо…
— Госпожице — поправи я Натали. — А това е братовчед ми.
— Извинете ме, госпожице — поде отново Армел, — не знаех, че има посетители. Говорех каквото ми дойде на ума.
Тя върза около кръста си престилка, подмени цветята във вазите, избърса праха и подреди масата. Максим се приближи.
— Госпожица д’Анилис, нали? Ние дойдохме тук най—напред да посетим руините, а освен това името Плуванек ни е познато. Ние срещнахме в Париж преди няколко години един Плуванек.
— Не е нашият, господине — каза тя. — Жан дьо Плуванек бе убит през войната в 1914 година. И трябва да ви заявя, че беше последният с това име и че никой няма право да се назовава Плуванек.
— Този господин — добави Максим — се назоваваше освен това принц… принц на не знам какво си…
Армел заяви:
— Тук няма принцове на десет левги наоколо.
— Напротив — каза Жофроа. — Измежду титлите си Жан дьо Плуванек имаше и тази на принц. Един ден като подреждаше това чекмедже, той ми показа стар пергамент, където неговите предци бяха споменати по този начин.
Армел се разсмя:
— Ах, добри ми Жофроа, ти можещ понякога да се объркаш, и даже при възможност да дрънкаш глупости. Но когато става въпрос за твоя господар и за твоя замък, бързо се възстановяваш.
— Аз, така да се каже, съм го отгледал — каза старецът. — Уроците му по езда, по стрелба, по плуване, по езда… аз ръководех всичко. Ах, какъв суров човек беше, като тръгваше на война!
— На колко години щеше да бъде сега? — попита Натали.