— Тридесет и две години… — отвърна Армел.
— Висок ли беше?
— Да, висок, едновременно слаб и много силен… истински господар.
— Вие роднина ли сте му, госпожице?
— Аз съм годеницата му.
ВТОРА ГЛАВА
Засадата
Натали потрепери.
— Ах, вие сте била негова годеница?
— Да — каза Армел, усмихвайки се — …и все още съм.
— Но как така?
— Жан беше пленен през август 1914 година. Два месеца по-късно той фигурираше в немския списък на починалите пленници. Майка му се спомина, когато научи новината. Аз пък не й повярвах напълно.
— Защо?
— Защото, тръгвайки, той ми каза, че ще се върне: „Армел, при първия отпуск ще си дойда по коридора, който беше някога зазидан и който възстанових, и през тази малка вратичка. Искам да видя най-напред теб, Армел“. Ето, тази вратичка, скрита до големия шкаф за съдове. Коридорът води далеч навън в руините и е преграден с решетка, чийто ключ Жан криеше под един, голям камък.
Натали изглеждаше съвсем объркана. Попита:
— Достатъчно е било да ви обещае, че ще се върне, за да не приемете смъртта му, така ли?
— Да, госпожице.
— Вие сте му вярвала толкова…
— Напълно. И всички, които го познаваха, също му вярваха. Той беше различен от всички както по дух, така и в действията си. Тукашни селяни твърдяха, че бил „чудотворец“. Аз не… Но винаги ме е учудвал.
— С какво?
— Не зная точно. Може би с миловидната хитрост, начин да се забавлява, да покаже нещата под друг ъгъл, с дарбата да представи желаното от него за желано от всички. Нали, Жофроа?
— Няма друг мъж като нашия Жан — заяви старият управител.
— С една дума, без никакви недостатъци? — попита Натали, чийто глас се беше променил.
— Без недостатъци ли? О, напротив, и то големи. Нали, Жофроа?
Старецът отвърна с весела благосклонност:
— Негодяй, госпожице. Лекомислен… избухлив… побойник. На петнадесет години беше главатар на всички негодници от областта. Имаше си лодка и по море обикаляше крайбрежието да обира градините и курниците. И колко от другарите си е пребил, когато не го слушаха! И какво е ограбил! Ами как бракониерстваше! Непрокопсаник, какво! Но с дух на главатар!
— Както всичките му предци — допълни гордо Армел. — Погледнете портретите им. До един корсари, като всеки е оставил име в историята.
— А майка му? — запита Натали.
— Ах — извика г-ца д’Анилис — добрата господарка Дьо Плуванек страдаше от това. Понякога беше отчаяна, плачеше от мъка и му се караше с всичка сила. Но тя толкова го обичаше, а той знаеше да размеква сърцето й: „Наистина, мамо, синът ти е негодник. Само че слушай. Ето, осем дни съм се държал като бандит. За петнадесет ще изкупя вината си.“ Тогава отиваше при бедните. Работеше за тях, караше им колички сухи дърва. И най-вече разсмиваше добрата господарка! Водеше я при галерията с предците и въпреки че в замъка ги боготворяха, а той най-силно от всички, се провикваше: „Да поговорим за «морските касапи»“ (както ги назовават тук) и им се подиграваше, като импровизираше схихове:
Веселостта на Армел объркваше Натали. Можеше да се отгатне, че каквото и да е извършил Жан дьо Плуванек, то щеше да бъде одобрено от младото момиче.
— Значи — каза тя, — вие го очаквате?
— Идвам всеки ден — отвърна г-ца д’Анилис. — Идвайки тук, сърцето ми бие както първия път. Извиквам на Жофроа: „Там е, нали? — Не. — Добре, но е писал? — Не.“ Тогава подреждам цветята си. Преглеждам дали всичко е наред. Тук документите. Там лулите му. Портретът на майка му ето тук. И после, на тази маса, книгата, която четеше в момента, когато заби камбаната в селото за мобилизацията. „Кое е очарованието, което групата корсари намираха у главатаря си?…“
— Да — прошепна Натали, — това е фикс-идеята у него.
— Но не — каза Армел, — това е от кръвта на Плуванек. Но у него имаше и друга, също толкова силна кръв, наследена от добрата господарка Дьо Плуванек, по баща Мари дьо Сен Мари. По такъв начин беше едновременно буен и много нежен, учтив и груб, разсъдлив, екзалтиран, готов на всякакви добри дела, мразещ злото, и в същото време непокорен на никаква дисциплина, и най-вече в плен на страстите си. Така един след друг поред ту Плуванек, ту Сен Мари вземаха надмощие. На лицето му се четеше двойното влияние. Погледнете портрета му, госпожице, и ще можете сама да констатирате това.
Тя измъкна изпод томчето на Байрон една снимка, обвита във фина хартия, и я подаде на Натали, добавяйки:
— Той винаги се обличаше така… двуредно синьо сако със златни копчета… и моряшка фуражка.