Бонифас клатеше рамене с объркан и разкаян вид.
— Можете ли да ни питате за това, Жерико? Да воюваме с главатаря си точно когато го намерихме отново!
— Ти доста добре го удари по главата с тоягата, твоя главатар!
— Ах, Жерико, да не говорим за това! Когато си спомня!
— Все пак и днес, заедно с Форвил…
— Бях луд. Този идиот ми завъртя главата.
— Значи няма да опитваш отново?
— Никога. Такова нещо се прави само един път…
— Да, за майтап. Е, да го забравим. Значи се разбрахме? Ще оставиш ли г-ца Манолсен на спокойствие?
— Да.
— От моя страна аз няма повече да се занимавам с вас. Безполезно е да се опитвам да те вкарам, в правия път и да те преобразя в почтен човек, нали? Ти си негодник и ще умреш като негодник. Но държа да те предупредя, че ако не спазваш обещанията си, аз ще бъда свободен да действам. Резултат: ще си имаш работа с полицаите. Разбрано ли е?
— Разбрано, Жерико. Имам само една честна дума.
— Добре. Сега ще ми кажеш цялата истина.
— Истината за какво?
— За мен. Трябва да си научил, че твоят удар с тояга ме накара почти да загубя разума си. Днес всичко е наред. Но имам нужда от твоите свидетелски показания. Г-ца Манолсен е тук. Говори направо пред нея… Чуваш ли, говори искрено… каквато и да е действителността, разкрий я.
— Питайте, Жерико.
— Аз ли убих г-н Манолсен?
— Не.
Отговорът беше даден поривисто, с грубо тропване на ток по паркета. Лицето на Елен Рок светна.
— Знаех си аз — каза той, — ти беше, нали? Не се колебай да отговаряш, тъй като знам истината.
— Знаете ли я?
— Да, изцяло.
— От кого? От Паскарела ли?
— Не, от Зафирос.
— Идиот! Е добре, щом е проговорил, безполезно е да шикалкавя. Да, аз извърших това дело.
— По моя заповед ли?
— Не. Напротив. Като ме пращахте по следите на г-н Манолсен да взема медальона, вие ми казахте: „Най-вече не му причинявай зло.“ И всеки път в Сицилия ми давахте същата препоръка.
— Тогава?
— Е, когато видях г-н Манолсен да спи на стълбите на храма, се оставих на изкушението. Отместих слънчобрана.
— Защо?
— Надявах се да намеря медальона у него… и да го оставя за себе си.
— Още един въпрос. Виждал си ме как действам, Бонифас. Ти живееше до мен и аз никога не съм се крил от теб, нали?
— Никога.
— Убивал ли съм?
— Вие ли? Никога.
— Никога ли не си ме виждал да убивам? Наистина ли няма никакво действие в живота ми, което да те е карало да подозираш, че съм извършил престъпление?
— Никога. Заповедите ви бяха категорични. Забранено е да се убива.
— Все пак по време на вашите експедиции е имало престъпления.
— Те не са свързани с вас.
— А аз знаех ли?
— Не. Узнахте го по-късно, по-точно след смъртта на г-н Манолсен. И искахте да се разделите с мен. Това е една от причините, заради конто ви ударих.
— Добре, разбрахме се. Протегни ръка.
Бонифас се подчини.
— Закълни се в спасението на душата си и в гроба на майка си, че каза цялата истина.
— Кълна се — каза сериозен Бонифас.
Елен Рок сякаш се издължи повече. Зле прикривана радост озаряваше лицето му. Тон се заразхожда напред-назад из стаята с големи крачки, като тропаше по паркета.
Човек би казал, че тялото му се е освободило от тежки вериги и че може да повдигне глава. Той изгледа портретите на някои от предците си с вид, сякаш им заявяваше гордо:
— Ако съм направил като вас глупости, то ръцете ми не са опетнени с кръв.
На два пъти пристъпи към Натали, сякаш се учудваше, че тя въобще не го поздрави за невинността му. Но младото момиче стоеше притеснено настрана и избягваше желания от него разговор, а той не се осмели да я заговори. Баронът сграбчи двамата бандити с толкова грубост и презрение, сякаш никога не са били на негова служба, заплаши ги с жестокото си наказание, ако пак нападнат г-ца Манолсен, и ги изтика към стълбището.
Максим, който дебнеше на прага, пропусна Бонифас и Людовик, но задържа Елен Рок.
— Те нека си ходят, но вие останете, Елен Рок.
— Защо?
Максим изчака другите двама да се отдалечат и произнесе тихо:
— Г-ца д’Анилис идва… Тя е със стария Жофроа…
Елен Рок извика с непринуден тон:
— Ах, вие я познавате? Нали е очарователна?
— Наистина очарователна.
— И колко щастлива ще бъде!
— Напротив, напротив. Тук ви смятат за мъртъв. Само г-ца д’Анилис се надява още и очаква завръщането ви. Всеки ден носи цветя на гроба ви… или по-скоро в тази зала… Ще ви обясня. Но помислете си, Елен Рок, ако ви види изведнъж! Натали и аз ще я подготвим полекичка.
Той хвана Натали под ръка и те слязоха бързо навън преди Елен Рок да се съвземе от изненадата си. Вече се чуваше гласът на младото момиче и този на Жофроа. Натали излезе от кулата, решена да наруши мълчанието, което беше пазила досега, и да открие цялата истина на г-ца д’Анилис. Последната се приближи насреща й и каза: