— Дойдох да се сбогувам с вас, госпожице, и също да ви помоля…
На лицето и грееше свежа и очарователна усмивка, примесена може би с малко меланхолия и притеснение.
— Да ме помолите ли?… — каза Натали със свито гърло.
Армел довърши:
— Мислих си за този господин, когото сте срещнали и който се е представил под името Плуванек… без съмнение е неизвестен братовчед… и би могъл да има новини от Жан… Ако съдбата го срещне пак с вас, кажете му… кажете му, че в Бретан има едно момиче, очакващо годеника си… и че този годеник се нарича Жан дьо Плуванек.
Натали се поколеба. Без съмнение не беше готова да говори и не го желаеше искрено. Дългът я задължаваше да събере двамата годеници, така че съдбата да се прояви. За Армел това беше щастие и награда, а за Жан дьо Плуванек — спасение. Все пак тя запази тайната. Нещо по-властно от волята й задържа устрема й и Максим, виждайки, че тя не проговаря, също замълча.
Каза единствено:
— Обещавам ви, госпожице…
Двете млади момичета си стиснаха ръце. Армел поздрави Максим и придружена от стария Жофроа, който я изпрати до пътя за имението, си отиде. Полата й, украсена с панделки от черно кадифе, се спущаше почти до глезените. Водопадът на кестенявите й коси скриваше тила й. Тя беше висока, на вид едра и стоеше здраво на краката си.
Със свито гърло Натали я гледаше как се отдалечава. Тя мислеше, че Елен Рок също я гледаше в сянката на стълбището и че беше чул думите на младото момиче. Защо не се беше показал?
Натали зададе въпроса на Максим. Но той се устреми към решетката в изблик на гняв от възмущение. От другата страна се появиха две млади жени и възрастен мъж. Максим изкрещя разярен:
— Анриет! Жанин! Какво правите тук? И с доктор Шапро! Това не го очаквах!… И така, кой ви каза?…
Натали знаеше, че Елен Рок нямаше да я остави да се отдалечи без обяснението между тях, което тя очакваше и от което се страхуваше. И наистина, веднага щом си тръгна, тя долови стъпки по тревата на пътя.
Не бързаше, защото отказваше да бяга, както го беше правила вече на няколко пъти. Впрочем, почти веднага той я настигна и те завървяха така, все по-бавно, сякаш и двамата се страхуваха да не достигнат до това място, където щеше да се проведе този може би последен разговор.
Във вълнението си Натали тръгна по един път между лавровите и дрянови храсти, водещ към върха на малък хълм, откъдето се виждаха всички руини и очертанията на крепостните стени. Там, недалеч от каменна пейка, тя спря, безсилна да продължи.
Красиво синьо небе, изпълнено с нежност и покой, се простираше над имението и над върховете на близките дървета. Топлината на слънцето се отличаваше с тази лекота, придавана от близостта на морето. Аромат на диви цветя, пръскан от бретонските пущинаци, се чувстваше в безкрайно чистия въздух. Никога от оная вечер в „Мирадор“ те не се бяха чувствали толкова сами и едновременно с това така далеч един от друг — настоящата минута им се струваше момент на раздяла. Натали беше обърнала гръб на Елен Рок, който я виждаше само в профил. Профил, закален от силна воля, решен да не се предава и да отговаря на всичко, което Елен Рок можеше да предложи като окончателно сбогуване.
Баронът интуитивно го почувства и тонът му веднага стана строг.
— Преди да се разделим, госпожице, — каза той ясно — някои неща между нас трябва да бъдат изяснени. Вие знаете това, както го знам и аз със същата сигурност. Но трябва също да знаете, че единственото ми желание е да ви оставя от мен истинския си образ, различен от този на човека, когото познавахте, и на авантюриста, когото разкрихте. Не защитавам нито единия, нито другия. Искам да ви се представя такъв, какъвто съм.
Тя сви вежди. Как се осмеляваше да говори така, с властен глас и с обичайния си начин на командване, когато самият той молеше за милост?
Той продължи без видимо чувство и по-скоро сякаш изискваше от нея да изслуша обясненията му, като ги приеме безрезервно.
— Помежду ни се разигра драма, която можеше да ни хвърли един срещу друг като най-злобни врагове и която мен самия ме опустоши така, че в началото не виждах друг изход, освен самоубийството. Ако още съм жив, то е защото в часа, когато спомените ми се разбудиха, аз се усъмних че действителността може да е толкова ужасна. Аз бях Жерико, но Жерико беше ли наистина такъв, какъвто го представяха? Във вестниците и разказите на жертвите не е ли имало преувеличение и лъжи? С това име, с този занаят на пират не са ли наложили на масовото въображение една легенда за злосторничества, която смесва моя живот с този на някогашните пирати? О, кълна ви се, че изживях ужасни дни. В безпорядъка на представящите се пред съзнанието ми разбъркани части и откъси от събития се питах дали нямаше да присъствам на спектакъла на това престъпление, от което се страхувах с цялата си възкръснала душа! Една капка кръв, пролята от мен, щеше да бъде присъда. Аз не видях никъде тази кръв. Разпитвах се така, както съдия-следовател не разпитва заподозрян. И ако нямам правото да се оправдая, имам поне правото да живея.