Той спря, сякаш довършваше изречението вътре в себе си:
— Имам право да живея и широко се ползвам от него. — Гърдите му се издуваха. Той вдъхваше родния въздух С безкрайна радост и сновеше по насипа над имението на предците си със сигурността на господар, който не можеше да бъде засегнат от никаква беда.
Натали не скриваше изненадата, която това безгрижие и това оживление пораждаха у нея. Той отгатна мисълта й и рече:
— Не е ли справедливо това? Това, което ме ужасяваше, беше да не съм Жерико такъв, какъвто го представяха и какъвто сам го виждах — безскрупулен убиец на вашия баща. Тъй като този кошмар свърши, как искате останалото да ми се привижда в толкова трагична светлина? Тук, където премина детството ми, Жерико за мен е само един непознат и виждам само Жан дьо Плуванек, син на Мари дьо Сен Мари, добрата господарка. Аз се намирам в моя замък, в моите земи, в моя край, в единственото ми истинско минало от детството ми до заминаването на война. Всичко, случило се по-късно — объркване, изгубване на равновесието, лудост, тъмни страни, на които всички Плуванек от Средновековието са се радвали до насита — сега е поставено извън въпрос. Това е войната. Ако ме е опиянила с героизъм и ако съм се бил като луд, за сметка на това тя е извикала в мен, от дълбините на душата ми, където спят инстинктите ми, всичко диво и варварско, което притежавам. Ако съм се пристрастил към злото, ако съм пребил двама часовои, за да избягам от Германия, ако съм грабил из Русия, грабил из Турция, откраднал първия си пиратски кораб — всичко това идва от лудостта на войната. Ето, всичко това свърши. Ударът с тояга на Бонифас ми върна разума. Аз съм и не мога да бъда друг освен Жан дьо Плуванек. А Жан дьо Плуванек иска да ви каже…
Слея кратко колебание той довърши мисълта си:
— …иска да ви каже какво сте вие за него и да ви попита какво е той за вас.
ПЕТА ГЛАВА
Сбогом, Натали
Натали, която дотогава беше слушала без нито един жест, почувства внезапен гняв. Подобни думи я караха да се бунтува, а може би още повече я ужасяваха.
— Нито една дума по този повод… Забранявам ви… Малко ме интересува какво представлявам за вас. И какво ме засяга също така дали сте Жерико или Жан дьо Плуванек!
— Трябва да ме изслушате — извика той с плам. — Две същества като нас, свързани така силно от съдбата, нямат право да се разделят, преди да са осветлили напълно душите си.
Тя отново запротестира:
— Не ви позволявам. В продължение на седмици не се ли отнасяхте с мен като чужденец?
— Чужденец, който ви обичаше — каза той с непредвидена възбуда, променила самия тон на разговора. — От деня, когато в Неапол вие се украсявахте с венец цветя, не виждам друга освен вас. Даже в нощта, преживявана в продължение на месеци от мен, с ум, обхванат от непроницаем мрак, само вашият образ остана непокътнат. Това видение на младост и на красота беше единственият ми водач. Възможно е по-късно да съм ви се сторил безразличен или враждебен, но в изтощителните ми усилия за търсене на истината мислех само за вас и се надявах само на вас. От градината в Неапол до вила „Мирадор“, и после от долината на Сегеста до настоящата минутка в себе си не откривам друго, освен любов — най-дълбока и светла любов. А сега вие, Натали, когато ви се разкрих такъв, какъвто съм бил, ще ми говорите ли за вашите тайни чувства?
— Аз ли?
— Да. Ние сме двама един срещу друг. Няма ли да бъдете искрена на свой ред, и ако трябва да се разделим, не е ли необходимо да чуя същите думи, които вие чухте?
С мощната си ръка той хвана двете китки на младото момиче и произнесе със сдържан плам:
— Спомнете си „Мирадор“… Колко бяхте развълнувана! Веднага у вас се предаде това екзалтиращо нещо, съдържащо се у мен. Щяхте ли да действате така, както го сторихте, ако не бяхте увлечена от същата чудна страст? Не бяхме ли повече от приятели, когато слушахме заедно шума от лодките и се надвесвахме над бездната? И чувствата, които изпитвахме близо един до друг при биенето на камбаната, при горящия над морето огън и при отдалечаващия се звън на китарата, не бяха ли най-бурните в целия ваш живот? Спомнете си, Натали… Бяхте ли безразлична през тази нощ, когато последвахте мен — чужденеца, и се качихте на лодката ми без да ме познавате?