Той поснова минута-две, после пак спря пред нея.
— И после, Натали, не знаем какви ще бъдат реакциите на един Форвил или на един Бонифас. Нито единият, нито другият ще се откажат от злото, бъдете сигурна в това, и нищо не гарантира, че един ден правосъдието няма да сложи ръка на тях и че няма да избухне скандал, в който миналото на Жерико ще изплува на повърхността. Не мога да рискувам името ви да бъде замесено в това. Да се разделям, Натали.
Тя криеше лице в шепите си. Плачеше ли? С безразличен поглед ли Щеше да отвърне на неговия? Той и каза:
— Във фамилията Плуванек има дълбока тайна, Натали, която се предава от баща на син, дамите от рода също я знаят и никога не са я издали. Юг дьо Плуванек, господар на Йерусалим и първи принц на Жерико, е получил като възнаграждение медальон, съдържащ парченце от истинския кръст. Уви! — добави той, усмихвайки се. — Тази реликва не ни дари нито мъдрост, нито покорство, а може би точно на нея дължим тази прекалена горделивост, която понякога ни погубва. Но тя е затворена в този стар медальон и аз притежавам на дъното на един сандък стари пергаменти, удостоверяващи абсолютната й автентичност. Пазете я, Натали. Ще ми я върнете един ден, когато се почувствам достоен за вас и вие ще можете да доведете тук, в неговото владение, Жан дьо Плуванек.
Натали промърмори с едва доловим глас:
— Ами Армел д’Анилис?…
Той отвърна:
— Надеждата й ще угасне от само себе си. Забелязах я преди малко и долових думите й. Това вече не е болезнено преживяваща годеница. Тя ще забрави.
Той откъсна от една туфа треви най-дебелия стрък, положи го по дължината на единия от показалците и го задържа с другия си обтегнат показалец. По такъв начин също като децата, долепяйки уста, силно изсвири. Отекна дрезгав и пронизителен вик, който той повтори три пъти.
— Послушайте — каза той. — Не чухте ли шум от стъпки? Да, шум от стъпки на някой, вървящ сред руините!…
Той изсвири отново. Стъпките забързаха. И изведнъж на върха на един склон на петдесет метра се появи старият Жофроа. Той беше задъхан. С объркан вид търсеше откъде идваше повикът.
За трети път Елен Рок изсвири с обтегнатия стрък трева, вибриращ между пръстите му.
— Това беше детският ми сигнал, когато се връщах от скиторенето си и исках помощ от Жофроа да премина стената.
Докато старият управител се приближаваше, походката му ставаше по-бавна. Ако разпознаваше някогашния сигнал, то той не различаваше отдалеч с умореното си зрение друго, освен силуета на господаря си. Само на десет крачки, той изпита съмнение, после веднага беше обзет от внезапна увереност и залитна. Елен Рок го прихвана в обятията си и старецът изломоти:
— Жан! Ах! Възможно ли е… малкият ми Жан!… Значи госпожица д’Анилис имаше право?… Малки ми Жан!
Елен Рок го доведе пред Натали и му рече:
— Ето твоята господарка, Жофроа… Ето господарката на Плуванек…
Старецът поздрави, веднага приемайки в себе си новата владетелка на замъка. Елен Рок, бързащ да приключи, се надвеси над него:
— Без излишни думи, Жофроа. Да, зная, ти много ме обичаш… и ти би желал да ми го кажеш, да ме оставиш при себе си. Това е невъзможно… Тръгвам. Слушай ме. Ще ти изпращам от време на време малко пари… Ще приведеш имението в ред доколкото е възможно, според стария план, който трябва да притежаваш. Един ден след четири или пет години то трябва да е обитаемо… Най-вече не казвай на госпожица д’Анилис, че си ме виждал.
Той го прегърна и се върна към Натали.
— Може би ще пожелаете да поправите част от злото, което съм сторил. Ето защо сигурен съм, че там долу, в Кастелсерано, посещението ви би било полезно у семейство Долчи… и после ще има други задачи за изпълнение, други задължения… ще ви пиша.
Тя обеща с кимване на глава. Той я загледа продължително. Очите й бяха влажни, а лицето разкриваше силно вълнение и любов.
— Сбогом, Натали.
— Довиждане — промълви тя.
— Обичате ме, нали?
— Обичам ви.
Не си казаха нищо повече. И той си отиде.
Тя го видя на няколко пъти по пътеката, водеща към решетката. Много и се искаше да го последва. Защо да се разделят? Необходими ли са още изпитания и толкова предпазни мерки срещу съдбата? Нима тя не го обичаше, бил той Жан дьо Плуванек, Елен Рок и даже Жерико?
До нея старецът трепереше като лист. С бастуна си започна да имитира фехтуване със защити и нападения. Тя пошушна:
— Няма да чакаме толкова дълго, добри ми Жофроа. Да приведем имението в ред. Да издигнем това, което може да се издигне. След няколко месеца ще отида да взема Жан дьо Плуванек.
Там долу, на пътя, водещ от решетката към гората, тя все още забелязваше високия му силует. Той вървеше с широки крачки, строен, полюляващ гръдния си кош и тежките рамене. Каква мощи каква странност се излъчваха от него!