Клифърд Саймък
Прип. ясновд.
Когато настъпи обичайният час, в който идваше пощальонът, старият Клайд Пакър прекъсна заниманията си с пощенските марки и отиде в банята, за да среше снежнобялата си коса и мустаци. Бе досадно, но нямаше как. По пътя към пощенската кутия щеше да срещне някои от своите любопитни съседи, които обичаха да си пъхат носа навсякъде. Той бе уверен, че зад гърба му приказват всякакви неща по негов адрес, но това никак не го смущаваше. Най-досадна от всички бе вдовицата Фоши, която живееше точно отсреща.
Преди да излезе отвори едно от чекмеджетата на голямото писалище, разположено точно в средата на претрупаната дневна, върху което бяха разхвърляни какви ли не неща и взе малката кутийка на Унук Унук ал Хай, извади от нея няколко листа и ги пъхна в устата си.
Без да бърза да затваря чекмеджето, се наслади на вкуса им. Наподобяваше едновременно вкуса на мента и уиски, но се долавяше и нещо съвсем непознато. Нито един друг човек не бе опитвал подобно нещо и той подозираше, че може да се пристрасти към него, макар че ПугАлНаш не му бе споменавал за такава опасност.
А може би, дори и Пуг да се бе опитал да го предупреди, нямаше да успее. Земният език и особено земната граматика очевидно представляваха голяма трудност за жителя на Унук. В това можеше да се убеди всеки, който направеше опит да разчете забавните му писъмца.
Забеляза, че кутийката е почти напълно празна. Надяваше се, че неговият странен и верен малък кореспондент, който понякога му липсваше, няма да го подведе и този път. Всъщност нямаше причини да очаква такова нещо. Цели дванадесет години ПугАлНаш не го бе подвел нито веднъж. Поредната кутийка пристигаше тъкмо в момента, когато съдържанието на предната бе на изчерпване, придружена от дружеско писъмце, облепено с най-новите пощенски марки на Унук.
Новата кутийка идваше точно когато привършваха последните листа, нито ден по рано, нито ден по-късно. Сякаш ПугАлНаш с помощта на неземния си разум успяваше да предугади кога неговият земен приятел приключва запасите си.
Сериозна личност, рече си Клайд Пакър. Не е хуманоид, естествено, но е сериозна личност.
Още веднъж се опита да си представи как ли изглежда Пуг. Винаги си бе мислил, че е дребен, но естествено нямаше начин да знае дали е малък или голям и каква е формата на тялото му. Унук бе една от планетите, които хората нямаше как да посетят и, както и с много други светове, за общуването с нея се прибягваше до услугите на една посредническа раса.
Чудеше се какво ли прави Пуг с пурите, които му изпращаше в замяна на малките кутийки с листа. Изяждаше ли ги, пушеше ли ги или просто ги втриваше в косата си? Ако въобще имаше коса?
Поклати глава, излезе от апартамента и затвори вратата. Провери два пъти дали е добре заключена. Никак не му се щеше в негово отсъствие съседите да надничат в жилището, особено вдовицата Фоши.
За негово щастие на площадката нямаше никого. Бързо натисна копчето на асансьора, като се надяваше този път да извади късмет.
Не стана.
На площадката се появи съседът от отсрещния апартамент. Той бе един от тези безцеремонни хора с гръмовит глас, които дружески тупат събеседниците си по гърба без никакъв повод.
— Добро утро, Клайд! — отдалеч изрева щастливо той.
— Добро утро, господин Мортън — отвърна хладно Пакър. Мортън нямаше право да го нарича Клайд. Никой не го наричаше Клайд, освен понякога племенникът му Антъни Кампър. При това той му казваше „вуйчо Клайд“, а по-често просто „вуйчо“. Според Пакър Тони не струваше кой знае колко като човек. Винаги бе погълнат от някакви велики начинания и обичаше да преувеличава, но всъщност нямаше с какво да се похвали. Освен това Тони бе подъл, потаен като котка.
Като мен, помисли си Пакър, точно като мен. Тони не приличаше на повечето от своите съвременници, които прекарваха времето си в празни приказки.
Спомни си с умиление за младите си години. По мое време можех да ги одера всичките и щяха да се усетят едва след като им смъкна кожите, каза си.
— Как върви бизнесът с марките? — извика Мортън, шумно потупвайки Пакър го потупа по гърба.
— Трябва да ви напомня, господин Мортън, че не съм в този бизнес — отряза го Пакър. — Вярно е, че проявявам интерес към пощенските марки и намирам заниманието с тях за нещо много приятно. Бих могъл да ви препоръчам…
— На аз съвсем не исках да кажа такова нещо — обясни смутеният Мортън. — Нямам предвид, че търгуваш с марки…
— Аз действително го правя, но в определени граници — каза Пакър. — Не се занимавам с това постоянно, а още по-малко го възприемам като бизнес. Има колекционери, които знаят за моите връзки и понякога ме търсят…