Тони бръкна с ръка в кошчето и извади къс от жълтото вещество, откъснато от основното тяло.
— А сега виж какво ще стане в кошчето, вуйчо.
И двамата впериха поглед вътре. Спорите бързо се надигнаха и запълниха пространството, от което бе взето откъснатото парче вещество. Кошчето отново бе пълно догоре.
— Сега разбра ли ме? — попита Тони. — Разполага ли с достатъчно жизнено пространство, ще расте. Трябва само да го храним. И да му осигурим това пространство. Ще вземем много кофи, така че да може да нараства колкото си иска и…
— Тони, няма ли най-сетне да ме изслушаш? Кажи ми какво трябва да направим, за да не залепне отново на пода? Ако го поставим другаде, то пак ще залепне, независимо дали ще е в кошче или кофа или в какъвто и да е съд.
— Радвам се, че зададе този въпрос. Знам какво трябва да направим. Ще го закачим във въздуха. Ще оставим кофата да виси така, че да няма допир с пода.
— Може и да си прав — каза Пакър. — Ще ида да затопля бульона.
Затоплиха бульона, намериха кофа и я закачиха на дръжката на метла, поставена между два стола.
После пуснаха парчето в нея и започнаха да го наблюдават. То не се измени.
— Прав съм — каза Тони. — Трябва му малко бульон, за да живне.
Сипаха малко бульон в кофата, но спорите започнаха да се топят пред очите им и се превърнаха в противна черна течност.
— Нещо не е наред — каза Тони разтревожен.
— Май си прав — потвърди Пакър.
— Помисли, вуйчо, трябва да си използвал някакъв друг бульон. Навярно с различни съставки. Сигурно не самият бульон, а някоя от съставките в него играе ролята на катализатор. Навярно този бульон не е същият.
Пакър се почувства неловко.
— Не си спомням, Тони.
— Длъжен си да си спомниш! — изкрещя Тони. — Напрегни паметта си, вуйчо! Трябва на всяка цена да си припомниш каква марка бульон си използвал!
Пакър размърда нещастно мустаци.
— Ами, да ти призная истината, Тони, онзи бульон не бе купен. Приготви го госпожа Фоши.
— А така, започнахме да напредваме! Коя е госпожа Фоши?
— Една любопитна стара дама от отсрещния апартамент.
— Чудесно. Ще трябва да я помолиш да ти приготви още малко бульон.
— Не мога да го направя, Тони.
— Ще ни трябва съвсем малко, вуйчо. Ще я дадем за анализ, за да разберем какво точно съдържа и работата ще е свършена.
— Тя ще ме пита за какво ми е. После ще ме разнася из целия блок, че съм просил бульон. Нищо чудно и да вземе да разправя, че се занимавам със странни неща.
— Това не можем да допуснем — разтревожи се Тони. Това си е наша тайна, вуйчо. Не бива да я споделяме с външни хора.
След това се замисли.
— Освен това, сигурно ми е сърдита — продължи Пакър. — Оня ден успя да се шмугне тук и една мишка й изкара акъла. Сетне отиде при домоуправителя да му се оплаква.
Тони щракна с пръсти.
— Сетих се! — извика той. — Разбрах какво трябва да направим. Сега ти си легии, а аз…
— Няма да си легна! — изръмжа сърдито Пакър.
— А, вуйчо, така не може. И ти си в комбината. Ще трябва да изиграеш своята роля.
— Тази работа никак не ми харесва — възрази Пакър. Не ми трябват никакви роли.
— Ще си легнеш и ще гледаш колкото се може по-страдалчески — настояТони. — Ще се престориш, че ти е много зле. Аз пък ще се отбия до тази госпожа Фоши и ще й кажа, че се чувстваш страшно неудобно пред нея заради мишката, че си работил денонощно, за да разтребиш и почистиш жилището само поради тази причина. Че така си се преуморил, че…
— Няма да ти позволя такова нещо! — изстена Пакър. Та тя ще нахълта тук обляна в сълзи! Няма да допусна тази жена…
— Ти искаш ли да спечелиш някой и друг милиард долара или не? — попита сърдито Тони.
— Много-много не ме интересува — отвърна Пакър. Тази работа не ми е по сърце.
— Та ще кажа на тази жена, че си страшно зле, че сърцето ти не е наред и че не искаш нищо друго, освен бульон.
— Нищо подобно няма да й казваш — отвърна сърдито Пакър. — Изобщо няма да я замесваш в тази история.
— Слушай, вуйчо — опита Тони с добро. — Ако не искаш да го направиш заради себе си, направи го заради мен, та аз съм единственият ти роднина в целия свят. За пръв път имам възможност да се заема с нещо наистина голямо. Може и да се хваля много, и да си давам вид, че съм състоятелен и преуспяващ, но в действителност…
Видя, че и така няма да постигне нищо.
— Щом не искаш да го направиш заради мен, направи го заради Ан, направи го заради децата. Няма ли да ти е жал, ако тези клети малки създания…
— Млъкни! — отсече Пакър. — Писна ми да ти слушам глупостите! Добре, ще го направя.
Получи се по-страшно, отколкото бе очаквал. Ако бе знаел, че ще е така, никога нямаше да се включи в играта.