— Те това исках да кажа — избуча Мортън, след което още веднъж го потупа по гърба в пристъп на доброжелателност. — Имаш ли необходимите връзки и познанства, всичко ти е наред. Какъвто и да ти е бизнесът. Аз например…
Асансьорът пристигна и спаси Пакър. Слезе на партера и се запъти към портиера.
— Добро утро, господин Пакър — каза портиерът и му подаде няколко писма. — За вас пристигна и голям пакет, който ми се вижда доста тежък. Искате ли някой да го отнесе у вас?
— Не, благодаря, надявам се сам да се справя — отвърна Пакър.
Портиерът постави пакета на масата, Пакър го взе и бързо го пусна на пода. Бе голям и навярно тежеше поне 15 кг. Етикетът бе почти изцяло покрит от марки с такава висока стойност, че дъхът на Пакър секна.
Огледа още веднъж етикета и видя, че името и адресът бяха изписани старателно и с очевидни усилия, сякаш земната азбука е била нещо напълно неразбираемо за изпращача. Адресът на подателя пък представляваше странен набор от точици, ченгелчета и чертички, които Пакър не можа да разбере, макар и да му се сториха познати. Марките бяха от Йота Канкри. Подобни марки бе виждал само веднъж през живота си. Опита се да отгатне поне приблизителната им стойност.
Взе писмата под мишница и с другата си ръка повдигна пакета. Бе по-тежък, отколкото бе предполагал и за миг съжали, че не е приел предложението на портиера. Сега обаче не вървеше да се отмята. В края на краищата, каза си, все още не съм чак толкова стар и немощен.
Стигна до асансьор, остави пакета на пода и зачака.
Иззад гърба му се разнесе птичи глас. Той потрепери: бе вдовицата Фоши.
— Я, та това е господин Пакър! — рече тя възторжено. — Колко ми е приятно да ви видя!
Той се извърна към нея. Нямаше как да не го направи. Съвсем не вървеше да й обърна гръб.
— Колко сте се натоварили! — каза със съчувствие вдовицата. — Позволете ми да ви помогна!
Без да го пита, издърпа писмата изпод мишницата му.
— Така ще ви е по-леко — рече доволно. — Аз ще ги нося.
Би я удушил, ако можеше, но вместо това се усмихна. Усмивката бе пресилена и малко зловеща, но по-добра не можа да докара.
— Извадих късмет с вас — рече й. — Сам нямаше да се справя.
Тя не долови иронията и продължи да чурулика.
— За обяд ще направя телешки бульон — каза. — Винаги правя повече, отколкото трябва. Имате ли нещо против да ви поканя?
— Невъзможно — извика той разтревожено. — Много съжалявам, но днес съм зает. Трябва да оправя всичко това, нали виждате — кимна към писмата и колета. Бе започнал да ръмжи през мустаци като сърдит морж, но тя не му обърна никакво внимание.
— Колко ли е романтично и вълнуващо да получаваш писма, колети и пратки от цялата вселена! — тя се въодушевяваше все повече и повече. — От такива далечни и странни места. Някой ден ще трябва да ми обясните как се събират марки.
— Госпожо — отвърна й малко троснато той, — занимавам се с пощенски марки повече от двадесет години и едва сега започвам да разбирам за какво става дума. Не съм толкова самонадеян, че да се опитам да обясня това другиму.
Тя продължи да чурулика.
Дявол да го вземе, няма ли начин да се накара тази проклета жена да млъкне, помисли си той.
Дърта клюкарка, рече си и размърда недоволно мустаци. През следващите три дни щеше да шари из целия блок и да разправя на всички каква странна среща е имала с него и въобще какъв странен стар чудак е самият той. „Получава цели купища писма от извънземни“, щеше да казва. „Че и колети и сандъци. Не можете ме убеди, че го интересуват само марките. Тук има нещо гнило и съм готова да заложа и последния си долар, че съм права“.
Стигнаха до неговата врата и тя неохотно му върна писмата.
— Сигурен ли сте, че не искате от бульона? — попита го тя. — Това не е обикновен бульон. Много се гордея с него. Правя го по специална рецепта.
— Съжалявам, но наистина не мога.
Отключи вратата и понечи да я отвори. Вдовицата не помръдна от мястото си.
— Съжалявам, че не мога да ви поканя — излъга като джентълмен, — но вътре е малко разхвърляно.
Разхвърляно бе меко казано.
Оказал се в безопасност в дома си, той започна да си проправя път през купищата класьори, кутии, торби и кашони, пръснати из целия апартамент.
Накрая успя да стигне до писалището и остави пакета до него. Разгледа набързо писмата. Едно от тях бе от Дахиб, друго от системата Лира, трето от Муфрид. Четвъртото бе рекламен проспект от някакъв марсиански концерн.
Пакър се отпусна в масивното тапицирано кресло до бюрото и огледа стаята.
Някой ден трябваше да я разтреби. Не ще и дума, че в нея навярно имаше и много боклуци, които можеше просто да изхвърли. Останалото обаче трябваше да се сортира и постави в надписани кашони, за да може да го изследва както трябва. Нуждаеше се от една инвентаризация, за да разбере какво всъщност притежава и да се опита да установи цената му.